"Не съм много сигурна дали минаха само две-три или петнайсетина минути от момента, в който Сириус излезе, до този, в който онова чувство пропълзя по тялото ми. Беше толкова внезапно, че буквално ме изхвърли от креслото.
Косата ми настръхна на тила, а по белезите ми премина познат до болка огън.
– Сириус! - изкрещях.
В следващия миг прозорецът вляво от мен изригна и черна сянка се хвърли насреща ми толкова бързо, че едва успях да отскоча.
Някъде в други части на къщата също долових трясъци.
Упири! Повечето вампири, особено по-младите, имат нужда задължително от покана, за да влязат някъде. По-старите се научаваха как понякога да заобикалят правилата, тоест знаеха как да ви принудят да ги поканите. Но тези бяха нахлули без покана и без проблеми.
Извъртях се и в следващия момент вече бях с оръжие в ръце. Стрелях по моя противник почти без да го виждам. Беше бърз като нищо друго.
Може би го улучих, защото за миг се забави. Тогава на свой ред му налетях аз. Кинжалът, който криех в колана си, се заби до дръжката в гърдите му. Точно когато той се канеше да забие зъби в гърлото ми.
Острието на това привидно слабо оръжие беше по-страшно от всичко друго. То беше изработено от сребро, примесено с диамантен прах и още няколко съставки, които няма как да изброя - професионална тайна, пък и не ги знам всичките. Имах го от Габриел. Някога ми беше казал, че това е универсалното оръжие. То убиваше всяка жива твар и голяма част от вече мъртвите. Само че след него нямаше реабилитация. Затова не обичах да го използвам - някак си твърде жестоко ми се струваше. Досега само веднъж го бях вкарвала в употреба и се стараех максимално да отложа втория път. Днес обаче нямах колебания.
Застинахме така, в нещо като прегръдка. Бях на сантиметри от очите му. Черни. Очи, в които се изгубваш. Само че сега в тях се четеше безмерна ярост и удивление - бях се оказала по-бърза от него. Не можеше да го повярва, въпреки че умираше. А чувствените му устни продължаваха да копнеят за кожата ми.
Целувката на вампира!
Най-страшната. Най-желаната.
Не знам защо го направих, но нещо в мен се преобърна. И секунди преди животът да напусне тялото му, аз самата го целунах. Устните му бяха ледени и в същото време изгаряха. Може би такива бяха и устните на Оная с косата. Може би същото щях да изпитам и ако някога умра.
Когато отново го погледнах, той само прошепна почти безгласно:
– Ангел мой!... Проклета да си!
Беше разбрал коя съм.
После коленете му се подкосиха и се свлече на пода. Успях да се дръпна точно преди тялото му да избухне в пламъци. Това не беше онзи топъл огън, който познават всички. Беше пламък, който вледенява.
Остана само пепел. Аз вече спринтирах към вратата.
В коридора обаче ми се наложи моментално да отскоча и да се прикрия, защото едва не бях отнесена от тялото на голям бледосив вълк.
Сириус!
Беше се трансформирал, защото само така имаше шанс да се справи с двамата си противници. Един от тях ме беше усетил и се беше опитал да се хвърли срещу мен, но Сириус го изпревари и ме повали на пода. Упирът отскочи от стената и нападна отново. Другият връхлетя заедно с него.
Замахнах с кинжала на Габриел и раздрах плът. В ушите ми прокънтя свръхчестотен писък, който накара дори Сириус да се наежи. Козината по врата му настръхна.
Това за миг спря двамата упири. Твърде самоуверени, те не бяха очаквали сериозна съпротива. Замахнах и кинжалът излетя от ръката ми със скоростта на светлината. Заби се точно в средата на челото на единия, а част от секундата по-късно отново си го бях взела. Когато съм бясна или изплашена, съм в състояние да изненадам дори себе си.
Убитият упир избухна в пламъците на собствената си смърт. Другият застина насреща ми, пребледнял дори повече от обичайното си мъртвешко състояние, а в очите му гореше такава ненавист, че едва устоях на желанието да отстъпя назад.
Сириус изръмжа и скочи към него с бързина, която изненада дори упира. Двамата се вкопчиха един в друг в кълбо от тела, крайници и зъби, а аз се промъкнах покрай тях. Упирът се опита да ме докопа, но Сириус го повали и зъбите му се впиха във врата му. Ноктите на онова същество раздраха въздуха на милиметри от мен.
Противни твари! Красиви, но безкрайно противни.
Нямах обаче време да мисля за това - долу бяха семейство Петреску. И не смеех да си помисля какво щях да заваря. Кръвта ми се беше смразила от усещането за непоправими злини.
В подножието на стълбите друг упир ме пресрещна, но вече не бях в настроение за излишна благотворителност, така че кинжалът сряза гърлото му, докато още беше във въздуха. Когато падна, вече бе мъртъв.
Ужасът се беше разтворил в кръвта ми и я вледеняваше. Спалнята на Ивана и Стелиан беше по-близо до мен. Налетях на вратата с такава ярост, че тя излетя и падна на три метра навътре в стаята.
Застинах. За миг всичко пред очите ми се завъртя и трябваше да се подпра на рамката, за да не падна.
В стаята всичко беше в кръв. Толкова много кръв, колкото не бях виждала никога. Телата на двамата ни домакини лежаха на пода.
Бяха мъртви.
Един от убийците се възползва от този миг на невнимание и ме блъсна в гърдите, отхвърляйки ме обратно в коридора. Паднах по гръб и въздухът излетя от дробовете ми. Успях обаче да стисна за гърлото упира точно преди да ме захапе. Зъбите му почти одраскаха кожата ми. Изкрещях.
Пред очите ми плуваха светли и тъмни петна - от ярост, омраза и ужас. И само една мисъл пулсираше в главата ми като ритмично повтаряща се ядрена експлозия - Теди!
Ноктите на упира разкъсаха фланелката ми и раздраха кожата ми, но не усетих болка. Онази отвътре напълно заглушаваше физическата. В този момент исках само едно - да ги унищожа до един!
Усетих как собствените ми нокти се впиват в бледата му плът все по-надълбоко. Онзи задраска по мен още по-яростно, но вече от страх. В очите му се появи див, неподправен, безграничен страх. Страх от мен!
И тогава не знам какво се случи."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа 
