"Но Грифитс изскърца със зъби и силно стисна тънките си устни.
– Аз ще изляза на глава с него - промърмори той, по-скоро на себе си и на безпощадното слънчево кълбо, отколкото на помощника. Обърна се и понечи да слезе надолу, после пак се обърна.
– Вижте какво, Якобсен. Той ще е тук чак след четвърт час. Вие с мен ли сте? Мога ли да разчитам на вас?
– Разбира се, че можете да разчитате. Та нали изпих всичкото ви уиски. Какво смятате да правите?
– Не смятам да го убивам, ако мога да избегна това. Но няма да му платя. Трябва да сте наясно.
Якобсен равнодушно сви рамене, примирен със съдбата, а Грифитс пристъпи към стълбата и заслиза надолу.
II.
През ниския риф Якобсен гледаше как кануто се изравнява с техния кораб и продължава към входа на прохода. Грифитс се върна на палубата, с изцапани с мастило пръсти на дясната ръка. След петнадесет минути кануто спря до кораба. Мъжът със сомбрерото
се изправи.
– Здравейте, Грифитс - каза той.
– Здравейте, Якобсен. – С ръка върху релинга, той се извърна към тъмнокожия си екипаж. – А вие, момчета, спрете тук кануто.
Когато се прехвърли през релинга и скочи на палубата, в тежкото му наглед тяло можеше да се долови котешка гъвкавост. Както другите двама и той беше оскъдно облечен. Евтината долна риза и набедрената препаска не успяваха да скрият добре сложената му
снага. Бе мускулест, но мускулите му не бяха издути и буцести. С годините, прекарани под жаркото слънце, лицето му също бе загоряло и станало мургаво като на испанец. Жълторусите мустаци никак не подхождаха на тази мургавина, а ясносините очи зашеметяваха онзи, който ги погледнеше. Трудно беше човек да си представи, че и кожата му някога е била светла.
– Вас пък какъв вятър ви довя насам? - попита Грифитс, като се здрависваха. – Мислех, че сте някъде към островите Санта Крус.
– Бях там - отвърна новодошлият. – Но направихме бърз преход. "Чудо" е зад носа, в Заква Гума, чака вятър. Туземците ми казаха, че тук имало някакъв кеч и аз реших да намина и да видя как е?
– Слаба работа. Повечето от навесите за копра са празни и я има, я няма пет-шест тона слонски орехи. Жените ги хвана треската и си отидоха, а мъжете не могат да ги накарат да се вържат в блатата. За нищо не ги бива. Бих ви предложил нещо за пиене, но помощникът изпразни и последната ми бутилка. Господи, защо не подухне малко ветрец.
Грифитс помести с подчертано равнодушие погледа си от единия към другия и се разсмя.
– Радвам се, че безветрието се задържа - каза Гриф. – Така успях да ви сваря тук. Моят супер касиер изрови онази ваша бележчица и аз я донесох.
Помощникът учтиво се отдръпна и остави капитана сам да си сърба попарата.
– Съжалявам, Гриф, ужасно съжалявам, но нямам толкова пари. Трябва да ми дадете още малко време.
Гриф се облегна на трапа, по лицето му се изписа почуда и огорчение.
– Просто е невероятно как се научават да лъжат хората на Соломоновите острови - сподели той. – Истината не им е присъща. Да вземем капитан Йенсен. Бих се заклел в неговата честност. А пък той ми каза само преди пет дена… искате ли да знаете какво ми каза?
Грифитс облиза устни.
– Продължавайте.
– Ами каза ми, че сте разпродали…, че сте разпродали всичко, уредили сте си сметките и сте потеглили към Новите Хебриди.
– Той е проклет лъжец! - разпалено извика Грифитс.
Гриф кимна.
– И аз бих казал същото. Той дори има нахалството да ми каже, че е купил от вас две от станциите ви – Маури и Кахула. Каза, че ви е платил хиляда и седемстотин златни лири за всичко – клиентела, стоки, кредит и копра.
Очите на Грифитс се присвиха и блеснаха. Той го направи неволно, но Гриф го забеляза и бавно завъртя очи.
– А Парсънс, търговският ви агент в Хикимави, ми каза, че компанията "Фолкръм" е откупила от вас тази станция. Той пък защо ли лъже?
Грифитс, изнервен от слънцето и болестта, избухна. Цялото озлобление, стаено в душата му, се надигна в лицето му и той разкривено се озъби.
– Вижте какво, Гриф, какъв смисъл има да си играете с мен така? Вие знаете и аз зная, че вие знаете. Добре, така да бъде. Аз наистина разпродадох всичко и наистина заминавам. Е, и какво ще направите сега?
Гриф сви рамене, а на лицето му не трепна и сянка на решителност. Изражението му бе на човек, изпаднал в затруднение.
– Тук няма съдебни органи - изтъкна преимуществото си Грифитс. – Тулаги е на сто и петдесет мили. Аз имам разрешително за отплаване и съм на собствения си кораб. Нищо не може да ми попречи да потегля. Вие нямате право да ме спрете. Само защото
ви дължа една малка сума. И по дяволите! Не можете да ме спрете. Запишете си го на челото.
Лицето на Гриф придоби още по-изненадано и огорчено изражение.
– Искате да кажете, Грифитс, че ще си присвоите тези хиляда и двеста лири?
– Горе-долу е така, драги. И няма никакъв смисъл да се нагрубяваме. Ето, излиза вятър. По-добре е да си тръгнете, преди да съм потеглил, инак ще потопя кануто ви.
– Струва ми се, че сте прав. Не мога да ви задържа - отвърна Гриф и ровейки в чантата, която висеше на колана с револвера, извади лист хартия, която имаше вид на официален документ. – Но може би това ще ви задържи? Прочетете го и се опитайте да го запомните.
– Какво е това?
– Адмиралска заповед за задържане. Бягството в Новите Хебриди няма да ви спаси. Заповедта е разпратена навсякъде.
Грифитс едва преглътна слюнката си. Отмести очите си от документа, сви вежди и започна да обмисля създалото се положение. След това изведнъж погледна Гриф с искрен и доверчив поглед.
– Оказахте се по-умен отколкото си мислех, старче - каза той. – Разбихте ме на пух и прах. Трябваше да зная, че човек не може да ви излъже. Якобсен през цялото време твърдеше, че няма да се отърва от вас. А аз не исках да го слушам. Ето, че той се оказа прав. Вие също сте прав. Парите ми са долу. Да се отидем и да оправим работата.
Той започна да се движи към отвора, но после отстъпи настрана и пропусна госта да мине напред. Едновременно с това погледна към морето, което започна да се дипли леко от вятъра.
– Поставете платната и бъдете готови за тръгване - каза той на помощника.
Като седна на леглото на помощника, пред малката маса, Гриф забеляза, че под възглавницата се показва дръжката на пистолет. На масичката имаше перодръжка, мастилница и измачкан корабен дневник.
– Въобще не ме засяга това, че сте ме уличили в тази мръсна сделка - предизвикателно каза Грифитс. – Доста време съм прекарал в тропиците. Аз съм болен, много болен човек. А уискито, слънцето и треската ме направиха болен не само физически, но и нравствено. Нищо на света не изглежда сега за мене подло или низко. Доста добре разбирам негрите, които се ядат един други и отиват на лов за черепи. И аз бих направил същото."
Из книгата
