"Правото на всяка държава, в която има разлика между лицата, които са собственици на земеделските земи на нейната територия, и лицата, които ги обработват, урежда договори и субективни права, чрез които несобственици могат да обработват земеделска земя и да придобиват добивите от нея. Дори и когато в държавата се прилага принципът "Земята принадлежи на този, който я обработва".
За античните държави (Вавилон, Асирия, Египет, Персия, Картаген, гръцките полиси) е характерно предоставянето на земеделски земи за дългосрочно облигационно ползване (включително и наследствено) и присвояване на реколтата срещу задължения за непрекъсната експлоатация (често и за извършване на подобрения на имота) и за плащане на рента (предимно с продукция от тези земи). Предоставянето се в извършвало както с публичноправни, така и с частноправни актове.
Първоначално римската държава, а по-късно и частните собственици, предоставяли земеделските си земи за дългосрочно ползване (включително и наследствено) срещу плащане на уговорения наем чрез договора за наем на вектигален имот. В следкласическото римско право този договор бил приравнен на емфитевза, която също била наследствен наем, а освен да плаща наема емфитевтът бил длъжен и да обработва земите."
Из книгата