Пътят на любовта

"Моя най-скъпа Ан, ако е трудно да живееш, то още по-трудно е да опишеш живота си".

Историята започва, когато 16-годишният англичанин напуска мрачния следвоенен Лондон и отива в австралийската пустош, "с копнеж по онова, което се намира отвъд хоризонта". Десетки години по-късно зрелият мъж разказва как сбъднатата младежка мечта се сблъсква с другия копнеж, вдъхновил живота му на писател. Как тези два на пръв поглед противоречиви импулса - пустошта и градът, са се съчетали в сложната същност на твореца. Дали те са антагонисти, или са две части от едно цяло, наречено живот? Успял ли е Алекс Милър да ги помири, ще разберем в последните страници на този незабравим роман.

Алекс Милър (1936) е сред най-обичаните и награждавани австралийски писатели. Той създава проза с философска дълбочина, хуманна и проникновена. Главна тема в творчеството му е австралийската психиа и взаимоотношенията между коренното население и заселниците.

"Той долови слабото ухание на цъфтящия евкалипт. Залови се отново да прекопава градината. Дали някой ден нейният и неговият вътрешен свят щяха да се съединят? Или щяха винаги да останат дълбоко непознати един за друг? А когато Лена го погледна в очите, той видя в тях не щастието на булката, а някаква тъга, копнеж и меланхолия, стаени дълбоко в нея, сякаш същността ѝ, нейното истинско "аз", онази потайна личност, която не се разкриваше, а бе някаква сянка, искаше да разбие задушаващия затвор на онова другото съществувание. Стана му пределно ясно, че не я познава. И разбра в онзи миг, че пътят на любовта може да бъде опознат толкова, колкото и пътят на смъртта.

И докато я гледаше в очите там в църквата, пред множеството, заслушана в изричания от него обет, той си я спомни как плуваше свободно пред него в студеното сиво море в онзи ден, когато се любиха в съблекалнята, отправяйки се уверено и самотно към ръждясалия корпус на потъналия кораб. И видя, че тя още е далеч пред него, че вижда по-дълбоко, отколкото той, нещо древно, нещо отколешно, нещо по-зряло и по-самотно, и примамена от това нещо, го водеше към място, където той никога не би отишъл сам. И разбра, че е бил прав през цялото време, и че бракът им е обречен. Но въпреки това го изрече, отвърна така, както се очакваше от него: "Да", след което се подчини на всеобщите очаквания в онзи ден и на съдбовния въпрос на д-р Ийди.

Лена - разбра той, но твърде късно - бе очаквала от своя любим необуздан каубой нещо повече от подчинението на задушаващите правила на нейната каста. Бе очаквала да я избави от затвора на самотата ѝ. Да язди зад него на седлото в залеза на романтичната и загадъчна свобода. Не знаеше това. Как би могъл да знае? Още бе млад. Не тя се бе привързала към него. Това му стана ясно. Той се бе привързал към нея. И навярно тя беше разочарована. Неговият живот бе капитулирал пред нейния. Този момент беше реален и за двамата, бе момент на признание и отхвърляне на свободата им. И беше много по-реален, отколкото бе предполагал. Постави семплата златна халка на пръста ѝ, плъзвайки я до искрящия диамант от баба ѝ. Ръцете ѝ бяха прекрасни, пръстите ѝ дълги, гладки и изящни, изпълнени с изразителност и музика, и със скритата печал на сърцето ѝ."
Из книгата

ЖАР-Жанет Аргирова ЕООД
София, 1582
ж.к. Дружба, бл.2, ап.47
zharpress@abv.bg