"Планините винаги имат тайни. А точно тази имаше повече тайни от повечето планини. Висока и величествена, с назъбени върхове, които пронизваха небето, тя изглеждаше загадъчна и непоклатима. И въпреки това, ако човек се вгледаше в нея, понякога можеше да му се стори, че тя диша. Ако човек я гледаше достатъчно дълго, щеше да започне да си мисли, че е съвсем различна планина. Един човек бе гледал тази планина много, много дълго време. И бе решил, че е време тя да му разкрие тайните си. Дълбоко в недрата на планината огромно създание се раздвижи в съня си. Очите му се завъртяха, а крилете му рязко се разпериха широко. Внезапно то се надигна и се опита да си спомни какво бе видяло в кошмара си. Мрак. Видя единствено мрак и опустошение. Създанието потръпна и затвори очи, като се опита отново да заспи. Дълго бе чакало нещо, някого. Можеше да почака още.
Били Чан беше сигурен в две неща. Имаше страхотна коса и беше най-добрият сърфист във възрастовата група от единайсет до четиринайсет години в цяла Калифорния. Не мислеше, че което и да е от тези две качества ще помогне в сегашното му положение. Беше сам. На влаков перон. Някъде из затънтената провинция на Китай. Пътуването с влака сякаш бе продължило цяла вечност. Дори не знаеше колко е часът. Бръкна в джоба си и стисна късметлийската си мидичка. Поне носеше със себе си късче от дома. Отвсякъде го заобикаляха огромни планини, покрити със зеленина, извисяващи се до главозамайващи височини. Дори небостъргачите на Хонконг, които беше видял само преди няколко дни, щяха да изглеждат миниатюрни тук.
Единствената информация, която подсказваше точно къде в Китай може би се намира, беше изписана с лющещи се, избледнели жълти китайски йероглифи над входа на гарата. Китайски йероглифи, които Били не можеше да прочете. Наистина, ама наистина се надяваше, че е на правилното място. Били се огледа наоколо, опитвайки се да намери служителите на летния лагер, на който отиваше. Летния лагер, на който родителите му го бяха накарали да отиде, за да може да подобри познанията си по мандарин и да научи повече за китайския си произход. Въпреки че това, което Били искаше да прави цяло лято, беше да кара сърф с приятелите си. Не видя никакви служители на лагера. Единствените хора наблизо бяха две стари китайки, които играеха маджонг на паянтова маса и се кискаха.
– Ехо? - провикна се той. – Ni hao?
Една от стариците вдигна поглед и махна с ръка към миниатюрната гара. Били кимна в знак на благодарност и влезе вътре, като влачеше куфара зад себе си. На очите му им трябваше един миг да се приспособят към сумрака в гарата след ослепително яркото слънце навън. Въздъхна тихо от облекчение. Из помещението бяха скупчени на групички десетина деца на неговата възраст. До него бавно се приближи малко по-голямо китайско момче с черна коса, пригладена назад с гел, което държеше папка с листове. Огледа Били от главата до петите и явно не остана никак впечатлено.
– Ти сигурно си Били Чан - каза.
Били кимна. Момчето въздъхна дълбоко, сякаш да срещне Били, беше най-досадното нещо, което му се бе случило през целия ден.
– Най-накрая - каза. – Доста се забави.
Били се изчерви. Нещата тръгваха зле от самото начало.
– Ами това място е наистина далече от Калифорния. А и влакът ми се забави...
– Ni shuo putonghua ma? - прекъсна го момчето с вдигнати вежди.
Били се поколеба. Разбра, че момчето го пита дали говори мандарин, и долови в гласа му предизвикателство.
– Yi dian dian - отвърна, стараейки се да произнесе правилно фразата, която значеше малко.
По-голямото момче се намръщи.
– Струва ми се, че не си толкова китаец, колкото предполага името ти, Били Чан.
Били беше свикнал с това. Беше свикнал хората да се опитват да отгатнат откъде е. Знаеше какво иска да разбере момчето.
– Баща ми е китаец. От Хонконг. А майка ми е бяла - обясни той. – Родителите ми ме изпратиха на този лагер, за да подобря познанията си по мандарин. - Опита се да прикрие разочарованието си. Още не беше простил на родителите си, задето го накараха да прекара цялото лято в лагер за изучаване на езика и културата на Китай. Погледна другите деца, които междувременно се бяха събрали около тях. – Всички сме тук за това, нали?
Кимванията и усмивките, които последваха в отговор, малко го поуспокоиха.
– Както и да е - каза по-голямото момче отегчено.
– А ти кой си? - попита Били, призовавайки цялата си самоувереност.
Момчето го погледна надменно.
– Аз съм Джей Джей. Дядо ми управлява лагера.
– Ясно, шефе - каза Били, като се надяваше, че Джей Джей ще схване сарказма му. Отбеляза си да го избягва на всяка цена.
Точно тогава в гарата нахълта сбръчкан стар китаец с дълга бяла брада. Движеше се бързо предвид възрастта си. Изглеждаше древен, сякаш беше излязъл от миналото.
– Добре дошли на всички! Аз съм ръководителят на лагера. Приятно ми е да се запозная с вас. Можете да ме наричате Джин laoshi.
Ниско момиче с руса коса почти до кръста рязко вдигна ръка и попита:
– Това златен учител ли означава?
Имаше южняшки акцент. Били си помисли, че сигурно е от някое място като Алабама. Старият човек се засмя.
– Да! Виждам, че някой вече знае малко мандарин.
На Били му се искаше да беше запомнил, че laoshi значи учител. Това беше една от първите думи на мандарин, които бе научил в китайското училище у дома в Сан Франциско. Заля го вълна от безпокойство, че всички тук ще са по-добри от него. И сякаш не стигаше това, ами и другите ученици може би щяха да очакват да е наистина добър само защото беше наполовина китаец. Нямаше значение, че роднините му по бащина линия бяха от Хонконг и говореха кантонски - различен китайски диалект. Огледа нетърпеливите лица на другите хлапета. Изглежда, всички се радваха, че са тук. Дланите му започнаха да се потят, а вратът му пламна. Прииска му се да скочи обратно на влака, а после - на някой самолет, и да се върне у дома.
– Можете просто да ме наричате Лао Джин, или Старо злато - продължи старецът. – От вас не се изисква да говорите мандарин извън езиковите ни занимания. Но ще ви обясня всичко това, когато стигнем в лагера. Сега елате с мен - каза той. – Приключението ни ще започне всеки момент.
Били последва Старо злато и другите на паркинга, където чакаше избелял жълто-зелен бус. Момчето си помисли, че возилото изглежда поне два пъти по-старо от него. Старо злато отвори вратата и разкри два реда по шест седалки като в миниатюрен автобус. Били се покатери вътре и седна отзад."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
