Писма до Цветаева. Поезия

"Не е въпрос на вкусове и на харесване, когато Поезията те блъсне челно. Когато думите не са хубави или лоши, оптимистични или суицидни, слънчеви или в затъмнение, а единствено възможните, разбираш, че си срещнал Поет и че тази среща всъщност е... неизбежна. Такава ще е съдбата на бъдещите читатели на Писма до Цветаева на Пейчо Кънев. Твърдя го от пресен личен опит. Това не е е книга, която ще затвориш на 13-а страница и ще продължиш следобед или вдругиден. Сгъстената емоция просто не те пуска, докато те разхожда през света и хората, без да напуска в същото време килията на сърцето."
Камелия Кондова, рецензент

"Нито времето, нито смъртта, могат да спрат вечния разговор между Поетите. Защото думите са онова, което остава неизличимо и трансформира болката в поезия, думите са техният единствен общ език, разбираем за сърцето. Писмата на Пейчо Кънев до Цветаева пътуват през времето, увисват на въжето, оплетено от дните на живота и възкръсват в нощите на смъртта. Писмата имат адресат и не остават без отговор. Отговорът сте вие. Пощенската кутия е сърцето."
Ива Спиридонова, редактор

"Пожълтялата ти вече снимка всеки ден ме гледа от портфейла - нещо малко, което все още ме свързва с живота, като това да продължаваш да стоиш на пръсти върху стола. Косите са разпуснати, усмихваш се и гледаш от нищото в нищото. Точно каквато е моята водка тази вечер - нищо; такива бяха и годините в Берлин, Прага и Париж, изпълнени с мизерия, когато малката Аля гладуваше, а след години я измъчваха и убиха в Москва, заедно с любимия ти Сергей; и накрая и въжето в Елабуга, висящо над пропастта, пълна с тъма. Затова тази вечер искам да помисля за клупа на въжето, който е, да, змия захапала опашката си. Да, клише, но разстоянието от краката до пода е безкрай, който изпълва подивялото ми сърце в тази нощ, звездите пропадат и цопват като Кохинор-и в пълната ми чаша и аз мисля за теб. За твоята поезия, която в момента, в който си ритнала стола, е избягала от теб и е дошла при нас, тройно по-тежка и дишаща. Понякога паля свещ, чета и пия, докато заспя и навляза наполовина в твоя мрак, от който все някога няма да изляза.

Затова казвам, че миналото и бъдещето са моите деца - те ще се срещнат за пръв път, когато умра. Но тази вечер гледам теб през прозрачната преградка в портфейла, как си някъде там, все още изпълнена с любов към света, към мъжете и жените, към твоите деца, и ровя дълбоко в себе си, в невъзможността на всичко. Обаче през някой август ще отида в Елабуга, до онази къща, ще вляза в стаята и ще си представя трясъка на стола и тежкото въже, което се изпъва до невъзможност, и тогава ще го срежа с един замах. Животът все някак продължава, пък било то и единствено в мечтите ни. Смъртта не може да ни отмъкне всичко."
Из книгата