"Тя наблюдаваше, това беше дарбата ѝ. Да изчезва в черното, да потъва в сенките зад и между нещата. Само така нещата се виждат такива, каквито са, само тогава хората разкриват истинската си природа. В наши дни всички излъчват като побеснели радиопредаватели, натрапват на света избрана своя версия, изрязана и филтрирана за обществена консумация. Всички режисират грижливо собствената си пиеса. И само когато са сами и уж никой не ги гледа, само тогава маските им падат. Тя го наблюдаваше от известно време. И ето че маската му започваше да пада.
Той също стоеше в сенките на улицата, изгърбен тъмен силует. Дошъл бе дотук с колата - тя го бе проследила със своята, - обикалял бе като хищник квартала, а после беше паркирал под дърветата. Дълго стоя в колата си, докато вечерта не преля в нощ и светлините в прозорците не започнаха да гаснат една по една. Накрая той излезе от автомобила си, затвори вратата тихо и пресече улицата. Чакаше нещо. Какво чакаше? Тя го следеше вече от няколко седмици, виждала го бе как люлее децата си в парка, как ходи в един бар за стриптийз посред бял ден, как гледа мач с приятелите си в една кръчма и се напива до оглупяване. Видяла го бе как помага на млада майка с двугодишно хлапе и бебе в количка да пренесе покупките си от колата до входа на къщата си.
Веднъж беше забил някаква жена в един бар наблизо. После двамата се бъхтаха като животни в колата му на паркинга отпред. Малко по-късно той отиде в бакалията и купи храна за семейството си, напълни колата си със сладолед и солени бисквитки, все неща, които децата му обичаха.
Какво ли беше намислил сега? Наблюдателят само гледа, никога не се намесва. Ала тази нощ тя долавяше гъдела на лошо предчувствие. Чакаше в хладната нощ, търпелива и неподвижна.
Отекна тропот на високи токчета, отчетливо стакато по празната улица. Сърцето ѝ подскочи уплашено. Дали нямаше и друг наоколо? Дали някой не гледаше през прозореца? Не. Само тя. Хората сякаш вече не виждаха. Не се оглеждаха. Гледаха само надолу, към устройството в ръката си. Или навътре, хипнотизирани от движещите се картинки на минало и бъдеще, на страхове и желания, които се точат безспир върху екрана на собствените им умове. Младата жена беше стройна, с изправена стойка и наперена крачка. Вървеше спокойно по улицата, с ръце в джобовете и с голяма чанта през рамо. Когато той излезе от сенките и застана на пътя ѝ, тя спря рязко и отстъпи крачка назад. Той посегна към нея, сякаш да хване ръката ѝ, но тя се отдръпна. Казаха си нещо, но думите не стигнаха до наблюдателката. Нещо остро сякаш в началото, после по-кротко. Бяха далече и въздухът донасяше думите им като птиче цвъртене. Какво правеше той? Тръпки на страх полазиха по гърба ѝ.
Мъжът понечи да прегърне младата жена, но тя отново се дръпна. Това не го спря. Приличаше на надвиснало привидение в мрака. Беше много по-едър, силуетът му погълна дребната ѝ снага. Двамата тръгнаха към вратата в нещо като танц, несръчен и нехармоничен в началото. После момичето сякаш се предаде, сгуши се в него. Отключи и двамата влязоха. А улицата отново потъна в тишина.
Наблюдателката стоеше вкаменена, чудеше се как да разтълкува видяното. По-късно, щом осъзнаеше какво е направил той и какво представлява в действителност под маската си, щеше да се намрази, задето не е реагирала, а само се е крила в сенките и е наблюдавала. Щеше да си казва, че тогава още не е знаела. Не е знаела, че под маската се крие чудовище."
Из книгата
