Пустош, наречена мир

Пустош, наречена мир Аркади Мартин Времетраене: 0:58 мин. Последният ловец на делфини Захари Карабашлиев Времетраене: 0:43 мин. Последните дни на Кира Мълан Ники Френч Времетраене: 1:03 мин. Сърцето ми смени адреса си Мишел Бюси Времетраене: 0:56 мин. Библиотеката на сърцата назаем Луси Гилмор Времетраене: 1:01 мин. Повелителката на слънцето Мая Люнде Времетраене: 0:59 мин. Всичко за тръгването на училище Фелисити Брукс Времетраене: 0:55 мин. Розов изгрев след дъждовна нощ Изабел Овчарова Времетраене: 0:55 мин. 1000 любопитни въпроса и 1000 изумителни отговора Времетраене: 0:46 мин. Реката, която помним Уилям Кент Крюгър Времетраене: 0:57 мин. Самотен мъж в Берлин Крис Пауър Времетраене: 0:52 мин.

Книгата е продължение на Спомен, наречен империя. Извънземна армада се спотайва в покрайнините на тейкскаланския космос. Никой не може да общува с нея, никой не може да я унищожи и вариантите на флотски капитан Девет хибискуса вече се изчерпват.

В отчаян опит за дипломация със загадъчните нашественици, флотският капитан е поискала дипломатически пратеник. Сега Махит Дзмаре и Три стръка морска трева - които все още не са успели да се съвземат след скорошния бунт в империята - са изправени пред невъзможната задача да се опитат да установят контакт с едно враждебно създание.

Провалът им би означавал гибелта на милиони в безкрайна война. Успехът им може да предотврати унищожението на Тейкскалан - и да позволи на империята да продължи ненаситното си разширяване.

Или може да създаде нещо далеч по-странно...

Пустош, наречена мир е най-добрата книга за годината според Amazon, Goodreads и Publishers Weekly!

Книгата е част от поредицата Избрана световна фантастика на издателство Бард.

"Да мислим - без език. Да не мислим на език. Да мислим, ние, и да нямаме гласов звук, нито вик за кристалните му дълбини. Да сме отхвърлили гласовите звуци, където не са подходящи. Да мислим като личност, а не като безплътен глас, не като гладен звяр с празни очи, не както мисли дете, което има само себе си и виковете на своята уста за компания. Да гледаме отвъд двата пръстена или трите пръстена на някой от нашите звездолети и да виждаме всяка точица светлина, всяка звезда с ядрено сърце. Да виждаме шарката, която тези звезди образуват в очите ни, отразявайки шарката на очите ни в мрака на старата планета. Как очите ни блестяха в пръстения ни дом, кръвния ни дом! Как ние ги затваряхме и бяхме невидими, грабители в мрака, тайни ловци! Как звездолетите ни сияят в пустотата дом, наша светлина дом! Как се плъзгаме настрани като затварящо се око и ставаме невидими! Да мислим като личност, с пеещия фрактален рояк на ние и да виждаме местата, които още не сме ограбили, не сме разкъсали, с нокти деликатни като хирургически скалпели, за да изтръгнем тайните им! Ах, другият глад, гладът на ние, който няма нищо общо с тялото. Гладът на ние да се пресягаме навън.

Това тяло или онова тяло: обвивка от плът, пълна с гени за сила и свирепост, плът, пълна с гени за търпение и съзиране на модели. Това тяло е любопитно тяло, тяло на наблюдател, добре обучено за звездна навигация и изследвания, ноктите му са нашарени с метални нишки, които му позволяват да пее не само на нас, но и на всеки звездолет, който докосне. Това тяло е тяло, което за малко нямаше да стане ние, за малко вместо това да стане месо, но сега е ние и пее ние, и е тяло, което да прави други тела на месо, а също да прави други тела със себе си: това тяло е пълно с инструменти и ловко с ръцете си върху спусъците на енергийните оръдия на звездолета. Тези тела, които пеят в ние, пеят заедно за плътта на телата, които не са ние, но са построили звездолети и енергийни оръжия. Тела, които са месо и не могат да пеят! Тела, които мислят на език, които викат с устата си и пускат вода от очите си, които нямат нокти, но са свирепи в соб­ствения си глад да се пресегнат навън. Които вече са докоснали толкова много от пустотата дом и живеят в нея, и са стигнали толкова близо до подпространствените портали, отвъд които са всичките ни кръвни домове, нови и стари. Тези тела пеят: умното месо умира като всяко друго месо, както умираме ние, но не помни онова, което е знаело мъртвото му месо. Затова ние спуснахме сродните си тела на една от техните планети, не кръвен дом, а земен дом, пълен с ресурси за заграбване, и ги предадохме за употреба - и месото, и ресурсите.

Да пееш - задоволен глад. Да пееш - разбиране. Само че: Друго тяло дава контрапункт, несъзвучен акорд. Това тяло е интересно тяло, тяло на наблюдател, упорито и патрулиращо тяло, което се е плъзгало странично ту във, ту извън зрителния обхват в същия сектор от пустота през всичките тези цикли и въпреки това си остава интересно тяло. Това тяло пее в ние, пее за няколко умни месни тела, които помнят, каквото е знаело мъртвото им месо. Но не всички. Не всички имат еднакво знание. Не както пеенето на ние. Да мислим за ние, което се раздробява! Което не се обединява; което помни, но не може да задържи формата на ято. Ние пеем смущение и ние пеем глад за пресягане навън, като мислим за раздробяване! Ние пеем също: Какво има това умно месо, което ние нямаме? Какво пеене е тяхното пеене, та не можем да го чуем? И ние пращаме нашите звездолети да се въртят, въртят по-наблизо. Достатъчно близо, за да вкусят."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg