Всяка книга на Екатерина Йосифова е просветление, своеобразно разсъмване на сетивата както за ценителите на изящната словесност, така и за случайно заблудилите се бродници в поетическия лес. Поради особеното свойство на нейните "краткописи" – да сгъстяват протичащото до една дума, те привидно оставят в прогледналите ни очи само по един знак, но той остава в съзнанието ни като дълъг и вълнуващ разказ за осъзнато преживяно. Екатерина Петрова Йосифова е родена на 4 юни 1941 г. в гр. Кюстендил. Завършила е руска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Поетеса. Работила е като учителка, журналистка, ... |
|
"На края на града, където свършват къщите, е манастирът. На края на света, където свършват думите, е словото." ... |
|
Надежда Радулова е родена през 1975 г. Завършва Българска и Английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. През 2001 г. защитава степента магистър по философия към Централноевропейски университет, Будапеща и The Open University, Лондон. Академичните и интереси се свързват със сравнителното литературознание (Comparative literature) и пол/род/овите изследвания (Gender studies). Понастоящем е докторантка към Катедра по теория на литературата към СУ “Св. Климент Охридски”. От 2005 г. е редакторка в месечното списание за пол, език и култура „Алтера”. Първата и стихосбирка „Онемяло име” излиза през 1997 г. с конкурс на “ ... |
|
По-скоро книга, отколкото стихосбирка, конципирана около неповторимата поетика на едноименния град. Лисабон присъства в нея по няколко различни начина: със своята реална топография, културно натоварена, одухотворена, наситена с отсъствие, анонимност, самота, любов, но и като метафора с трудно уловима, изплъзваща се семантика – може би на (умиращата) поезия, може би на (окончателно мъртвия) порив към приключения?… Във всеки случай – нещо трептящо на ръба между сантимента и героиката. С тази книга Пламен Антов – едно от емблематичните имена на “младата” поезия от 90-те години на миналия век – по един малко изненадващ начин ... |
|
Екатерина Йосифова е незаличимо име в съвременната българска поезия. Всяка нейна книга е просветление, своеобразно разсъмване на сетивата както за ценителите на изящната словесност, така и за случайно заблудилите се бродници в поетическия лес. Поради особеното свойство на нейните „краткописи” – да сгъстяват протичащото до една дума, те привидно оставят в прогледналите ни очи само по един знак, но той остава в съзнанието ни като дълъг и вълнуващ разказ за осъзнато преживяно. И новите си стихотворения Екатерина Йосифова е оставила да се подредят сами, единствено по правилото на азбучния ред. Според нея „едно стихотворение ... |
|
Да продадат гробището? Само през труповете им... Не са много хората, които могат да виждат умрелите (не са много и тези, които искат). Дванайсетгодишният Джони Максуел може. И има лоши новини за тях. Градският съвет е решил да продаде гробището като терен за строеж. Но умрелите са понаучили това-онова от Джони. Няма само да си лежат и да си кротуват... Особено като се има предвид, че утре е денят на Вси светии... Освен това са започнали да откриват, че животът е къде-къде по-забавен, отколкото когато са били... такова де... живи. Особено ако престъпят някое и друго правило..."Тери Пратчет използва шантавото си ... |
|
В свързаната с “ Картички ”, но самостойна книга “Писма”, Силвия Чолева продължава да настоява на това, че детайлите са важни частици на цялото, че любовта е изгнание и убежище. Изречения от имейли, каквито са днешните писма, са епиграфи на стихотворенията. Пощенските картички са отворени, писмата – затворени, но и в двете проблясва онзи копринен конец, който реже - по думите на Марин Бадаков - “меко, внезапно и дълбоко”. И двете стихосбирки са оформени от Даниела Олег Ляхова. ... |
|
"...Екатерина Йосифова е едно от малкото чудесно съхранени имена, което по един много свой, непринуден начин напомня, че поезията не е един масов еуфоричен блян, а изкуство. Тя е обрекла таланта си на своя ум, на своето сърце, на своите собствени сили и ревниво го отбранява от стандартизиране. Стои на километри далеч от всякакакви опекунства, както и от всички до болка изчерпани сфери на женската лирика(...) И в същото време някакъв краен стоицизъм, който веднъж може да се окачестви като достойнство, друг път като гордост, а трети - като мярка за справедливост..."Иван Теофилов ... |