Толкова по-добре

Амели Нотомб Времетраене: 0:59 мин. Проект Любов Лорън Ашър Времетраене: 1:06 мин. Бъди с мен Саманта Йънг Времетраене: 0:58 мин. Силата на амбицията Джим Рон Времетраене: 1:03 мин. Земя на митове Клеър Кок-Старки Времетраене: 0:56 мин. Лунното лисиче Виолета Христова Времетраене: 1:04 мин. Поредица Емоционална интелигентност от Клевър Бук Времетраене: 1:12 мин. Мисия Кексче: Как работят простите механизми Бамби Едлунд Времетраене: 1:09 мин. Здравословни фитнес рецепти Мария Осева Времетраене: 1:10 мин. Моят първи курс в билколечението Урсел Бюринг Времетраене: 1:04 мин. Ехо в смъртта Нора Робъртс Времетраене: 1:14 мин.

Брюксел, 1942 година. Поради рисковете от бомбардировки, 4-годишната Адриен е поверена за два месеца на злобната си и тиранична баба. За да понесе враждебната атмосфера, момиченцето възприема поведение, което се резюмира с две думи: „Толкова по-добре“. През целия си живот, чак до смъртта си през 2024, Адриен ще използва тази вълшебна формула, за да оцелява.

В този роман Амели Нотомб посвещава таланта си на образа на своята майка, на която дава името Адриен. Историята започва като жестока приказка, за да премине накрая в трогателна интимна изповед – самата Нотомб влиза в повествованието със своите съмнения и страхове в двойната роля на разказвачка и читателка на собствения си текст. „Толкова по-добре“ е ода за приспособяването, за куража и за независимия дух, и едновременно с това звучи като дълго любовно писмо на една дъщеря към нейната майка.

"– На крак!
Това беше любимата команда на нейната майка, само че този път гласът беше на баба ѝ. Четиригодишната Адриен реши да не се събужда. Защо да се подчинява на ужасната стара жена, при положение че толкова обича да спи?
– На крак! – повтори старицата с нелепо нежното име маминка.
Възмутена от тази леност, бабата изтръгна с едната си ръка завивката, с другата вдигна Адриен и я завлече насила в трапезарията. Хвърли я на стол до масата, където я очакваха купа мляко с кафе и чиния с мариновани херинги.
– Това ти е закуската.
– Не съм гладна – каза Адриен.
– Не ме интересува. Майка ти те е поверила на мен, лапай.
– Това не ми харесва.
– Никой не те кара да го харесваш. Война е, бъди благодарна, че въобще имаш какво да ядеш.
Момиченцето хапна една маринована херинга. Беше отвратителна. Оставаха още две. Замисли се дали не може да ги погълне, без да дъвче. С глътка кафе това ѝ се видя възможно. Напъха двете риби в устата си, отпи от напитката и после наведнъж преглътна всичко.

Не беше предвидила вкуса на комбинацията от кафе и маринована херинга, който незабавно доведе до логичния резултат – повръщане.
– Калпазанка! – изкрещя маминка. – Добре поне че повърна в чинията! Ще ти бъде по-лесно да го изядеш.
– Повръщаното не се яде – заяви Адриен, наясно с правилата.
– Тук ще ми се подчиняваш. Забранявам разхищенията.
Детето замръзна за няколко секунди.
– Шамар ли искаш? – попита старата.
Изумена, малката изгълта съдържанието на чинията. Случи се това, което можеше да се очаква – всичко отново излезе.
– Не ми разигравай комедии – отсече бабата. – Няма да станеш от масата, докато не изядеш всичко.
Адриен погледна чудовището и разбра, че изпитва удоволствие да я мъчи. Намираше се в трудна ситуация, подобно на гномите от страшните приказки, които ѝ разказваше майка ѝ. Как ли биха се справили те? Стори ѝ се, че някоя подходяща фраза би могла да я измъкне от ситуацията. Опита с „абракадабра“, „фокус-мокус“, „Сезам, отвори се“, но нищо не проработи. „Сам-сама съм тук с тая луда старица и никой няма да дойде да ме спаси“, проумя Адриен. Сигурно много други четиригодишни деца от хилядолетия насам са били изправяни пред гибел? Без съмнение, някакъв инстинкт им е подсказвал, че вече няма надежда и че не остава друго, освен да изтърпят мъчението докрай.

Но не това се случи с Адриен. Нещо се вмъкна в съзнанието ѝ, вселената загуби власт над нея и едно чудотворно откритие, състоящо се от две думи, я удари като гръм – толкова по-добре. Беше ги чувала от майка си и без да е сигурна, че схваща смисъла им, осъзна – разрешението е в доброто настроение, нещо като жизнерадостна версия на хладнокръвието. „След като съм в ръцете на садистка, ще я погледна право в очите и ще си кажа наум спасителното „толкова по-добре“.“ И ето, Адриен изправи рамене, изгледа спокойно противника си и изяде повръщаното, без да прави гримаси. След това изпи купичката мляко с кафе.

Бабата я наблюдаваше с подозрение, сякаш се питаше какъв ли гаден номер ѝ готвят.
– Благодаря за закуската, маминко. Може ли да стана от масата, моля?
Старата отведе малката в хола и остана с нея десетина минути, за да се увери, че няма да повърне зад гърба ѝ. Когато съмненията ѝ изчезнаха, стана и напусна стаята.
– Може ли да играя навън?
– Не, ще стоиш тук.
– А ако ми се допишка?
– Тоалетната е наблизо.
Бабата грабна огромна връзка ключове и заключи два пъти вратата на хола. Адриен видя в това гаранция, че ще я оставят на спокойствие, и започна да изследва новото място."
Из книгата

Тя е ексцентрична и дръзка, винаги ходи в черно, обожава шапките и пише на ръка. Когато я питат защо не ползва компютър, тя отговаря: "Отчасти защото съм глупава. И защото връзката ми с писането е твърде физическа." Това е Амели Нотомб, съвременна белгийска писателка, един от най-четените към момента автори във Франция. Тя пише романите си на френски език, като всичките ѝ книги се изкупуват практически веднага след публикуването им. Нейните романи са преведени на над 30 езика, като тиражите им достигат рекордни цифри. За романа си Изумление и трепет Нотомб печели през 1999 година литературната награда на Френската Академия.

Амели Нотомб е родена през 1966 година в Етербек, Белгия в семейството на беглийски дипломат. Заради честите служебни пътувания на баща си, малката Амели прекарва първите пет години от живота си в Япония, след това живее в Китай, Ню Йорк, Бангладеш, Бирма и Лаос. Този период от живота на писателката оставя значителен отпечатък върху творчеството ѝ. Когато е на 17 години тя се премества в Белгия, където изучава романска филология в Свободния университет в Брюксел. Любовта ѝ към Изтока, където винаги е мечтала да се върне, я подтиква да научи японски език, след което започва работа като преводач в голяма компания в Токио. Нейните задължения там обаче са се свеждали единствено до правенето на кафе и всеки опит да поеме каквато и да било инициатива не довежда до желания резултат. След като едногодишният ѝ договор изтича Амели се връща в Европа и се установява в Париж.

През 1992 година Нотомб издава първия си роман Хигиена на убиеца, в който тя типично по своему решава наболелия проблем за съвместимостта на гения и злодея. Дебютът ѝ е повече от успешен и за него младата писателка получава наградите Рене Фале и Ален Фурние през 1993 година. Бъдещата слава на Амели може да се предскаже с публикуването на този роман. Репутацията ѝ на талантлив автор потвърждават следващите ѝ книги - Любовен саботаж (1993 г.), Против Катилина (1995 г.), Атентат (1997 г.), Живак (1998 г.) и Козметика на врага (2001 г.), като последният е успешно екранизиран през 2008 година. Любовен саботаж е автобиографичен роман, в който писателката разказва за живота си в Китай по време на господството на Бандата на четиримата, за първата детска любов, за превратностите на растежа и съзряването. Книгата впоследствие е превъплътена в театрална пиеса и опера. Друг автобиографичен роман на авторката е Биография на глада (2004 г.). В него държавите се сменят като на кинолента: Япония, САЩ, Бангладеш, Бирма, Лаос, Белгия, Китай. Сюжетът разказва първоначално за Амели като малко момиче, след това я представя като тийнейджър, с всички онези типично момичешки чувства и преживявания, любов, разочарования и страст към екзотиката, хората и езика. През 2007 година за романа си Нито Ева, нито Адам писателката получава литературната награда le prix de Flore (създадена от Фредерик Бегбеде). Две години по-късно авторката публикува романа Зимно пътуване, като името на книгата пренася към едноименния вокален цикъл на Франц Шуберт. През 2011 година е публикуван деветнадесетият роман на Амели -Форма на живот, който е номиниран за първата селекция на наградата Гонку. Последните няколко романа на Нотомб - Да убиеш бащата (2011 г.), Синята брада (2012 г.) и Щастливата носталгия (2013 г.) също се радват на голям читателски интерес и получават одобрението на критиката.

Към днешна дата Амели Нотомб прекарва по-голямата част от времето си в Париж, където продължава да пише нови истории, с които да радва многобройните си почитатели по света.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg