Като кафето, което се пие винаги горещо и като Рим, който непременно трябва да посетим поне веднъж, романът "
" е задължителен. Поне за почитателите на романтиката и на малките удоволствия в живота. Книгата е изключителен успешен писателски дебют на италианеца Диего Галдино и вече е преведена на няколко езика. Тя ще бъде достъпна в книжарниците от 26 юли под знака на издателство "
".
Освен писател, Диего Галдино е и собственик на заведение, в което властва аромата на италианското кафе. Може би затова героят му Масимо също има собствено кафене в сърцето на Рим. Историята неусетно пренася читателя във Вечния град. Там на разсъмване по улиците се разнася миризмата на прясно изпечен хляб, а в баровете се поръчва първото кафе за деня - с интензивен аромат и с най-добрия вкус. Масимо посреща клиентите със звън на чаши, топли кроасани и приятелски разговор. Един ден в кафенето му влиза Женевиев - едно зеленооко момиче от Франция, което дори не говори италиански. Масимо решава, че недоверието, което се поражда от сблъсъка на културите, може да се разтвори в чаша кафе. Неговото оръжие: кафе, капучино и чарът на Рим. Но загадъчната Женевиев крие тайна и от нейното разплитане зависи всичко.
След недоразумения, комични ситуации, целувки и дълги разходки в Рим се оказва, че може би двамата искат едно и също нещо - да пият заедно първото си сутрешното кафе в един от най-магичните градове. В края на книгата, като комплимент към читателите, Диего предлага тест, с който можем да разберем какво разкрива за характера начинът, по който пием кафето си.
Кафето е един микросвят, една "Божествена комедия", която трябва да се изчете за 30 секунди. Всяка чаша кафе е отделна история. Има някаква силна спойка, която прави от тези свързани елементи едно стабилно цяло - кафенето, както и кафето в чашата, и зърната, от които е направено. Но всяко кафе е с различна консистенция и с различен вкус, както и хората са различни. Тъй като всички пътища водят към кафенето (или поне минават през него), много е важно всеки да успее да намери своето кафе.
Масимо е над трийсетте и е собственик на малко кафене в сърцето на Рим. Всеки ден, когато слънцето изгрява и улиците на града се събуждат от сън, той отваря своето заведение. Прави първото кафе за себе си. После редовните му клиенти идват един след друг и сред различните аромати на подправки и прясно смляна арабика започват сутрешните закачки, шеги и клюки. Масимо приготвя на всеки от тях любимото кафе - с женшен, с много пяна, корето със самбука. Това е неговият живот и няма нужда от нищо друго.
Докато един ден не влиза млада жена - с лунички, изумруденозелени очи и с вид на туристка. Тя изглежда неуловима, далечна, мистериозна, не знае италиански, а на всичкото отгоре пие само чай! Масимо все пак успява да разбере името ѝ - Женевиев, и това, че семейна тайна я свързва с неговото кафене. Той иска да разчупи леда между тях, като я запознава с редовните си посетители и с неповторимия чар на Рим.
Ще успее ли Масимо да намери точната рецепта, с която да накара Женевиев да се влюби в горещата тъмна напитка и в... него? И дали това ще е достатъчно, за да задържи младата жена, или тайната, която тя пази дълбоко в себе си, ще се окаже по-силна и ще я отведе далече от него?
Диего Галдино живее в Рим и има собствено кафене, където работи като бариста и използва цялото си въображение, за да зарадва клиентите с ароматно кафе. След правенето на хубаво кафе, писането е другата му страст. "Сутрешно кафе в Рим" е първият му роман, който придобива голям успех. Преведен е на няколко езика.
Тези няколко мига бяха достатъчни, за да се запечата в ума му образът на това високо и слабо, облечено в червено, със светли коси и бретонче момиче. Не че за него беше нещо ново
да наблюдава минувачите и да си фантазира истории за техния живот, но у това момиче имаше нещо различно и той самият се изненада от начина, по който то остана в съзнанието му. Затова едва не припадна, когато внезапно я видя да се появява на прага на заведението, сякаш мислите му я бяха повикали. Отблизо беше още по-красива (немаловажен детайл, защото има много момичета, които отдалече са красиви, но после отблизо се оказват грознички).
"A и какво означава красива?" - мислеше си Масимо, защото има различни видове красота. Нейната трябваше да я разкриеш. Тя не беше студен и надменен фотомодел, нито чувствена ориенталка, още по-малко дръзка и провокираща южнячка, а съкровище, скрито зад мистерията на чифт зелени очи и шепа лунички. И с тази лека рокличка за път, почти като на момиченце, която не подчертаваше качествата ѝ, ами ги оставяше на въображението... Очевидно имаше нещо доста интригуващо в това. Масимо излезе иззад бара, за да иде при новата клиентка, която междувременно, след като остави куфара на земята, се беше настанила, дори почти скрила, на една изолирана масичка.
- Какво ще желаете? - попита я Масимо. "Проклятие! Не можах ли първо да ѝ кажа нещо мило? Например "добър ден" или "добре дошла". Обаче нищо. Беше задал само този глупав, формален въпрос. Тя леко се изчерви и не каза нищо, после с лявата ръка започна да си играе с един кичур коса между ухото и слепоочието.
- "Сигурно е чужденка" - помисли си той и се помъчи да измъкне малкото английски, който говореше (но знае се, италианците са толкова добри да се обясняват, че нямат много нужда от английски).
‒ Така... Can I help you? Do you want something to drink? Maybe а coffee?
Цялото кафене се беше смълчало и наблюдаваше сцената.
‒ Désolée, не говоря добре италиански - каза тя със силен френски акцент.
‒ И не си единствената! - каза монтьорът Тонино, който този ден явно нямаше много работа и идваше за трети път. Чу се дружен смях и смутеното изражение в погледа на
момичето се промени недоловимо. Явно беше, че се бори със срамежливостта и луничавото ѝ лице се покри с лека и много нежна руменина.
‒ Vous avez la carte? - тихо попита.
‒ Карти? - продължи Тонино, окуражен от успеха - Можеш ли да играеш брискола?
Тя не му обърна внимание и този път срамежливостта, изглежда, отстъпи място на нещо много близко до раздразнение. "Чудесно - помисли си Масимо, хвърляйки убийствен поглед на
Тонино и компания. - Скъпите ми клиенти могат да ядосат дори ангел като този тук."
Момичето сведе поглед и опита да се изрази по-добре:
‒ Меню? - попита с толкова неуверен тон, че Масимо трябваше да отпъди идиотската усмивка, която усещаше, че всеки миг ще се появи на лицето му.
‒ За съжаление, нямаме меню. Обаче зад бара има листа с нашите видове кафе. Иначе имаме сандвичи, трамедзини, тостове, картофки, изобщо каквото може да се намери в едно кафене.
Подозираше, че тя не разбира нищо, но искаше да я предразположи, като запълваше с думи неловката тишина, преди Тонино да направи това с някоя от изцепките си.
Момичето го погледна в очите с неопределено изражение, заради което погледът ѝ се стори на Масимо и безкраен, и съвсем кратък, въздъхна и поръча:
– Un thé noir de rose...
Масимо се смути:
‒ Черен чай с рози?! Хм, страхувам се, че... Страхувам се, че нямаме. Дарио? Черен чай с рози?
Дарио разпери ръце и изкриви уста. Тонино не успя да се въздържи от още едно неуместно изказване:
‒ Черен чай с рози! Идеята не е лоша. Може да направиш от кафенето приют и да сервираш чай на всички старци от квартала. Че са доста.
‒ Моля?! – намеси се Дарио. - Старците от Трастевере с чай от рози няма да си изплакнат и чиниите! Почнеха ли така, можеха да откарат с часове и Масимо, въпреки усилията, които полагаше, не можа да се сдържи и избухна в смях. Беше по-силно от него, може би заради напрежението, насъбрало се през тези няколко нереални минути с луничавото момиче, което го гледаше, a може би защото няма нищо по-заразително от смеха. Момичето, което най-вероятно не беше разбрало нищо от размяната на репликите, но може би именно заради това реши, че му се подиграват, се обърна назад към помещението и после отново насочи поглед към Масимо. Като Юлий Цезар. Точно така го погледна. Масимо по-късно щеше да премисли случилото се и да си каже, че да, без съмнение, императорът трябва да е имал същото изражение, изписано на лицето, когато е разпознал сред своите убийци незаконния си син. И той сигурно е бил изненадан. Освен това е имало и други неща, за които да мисли, като например двайсет и трите удара с кама, които бяха накълцали тялото му. То обаче, момичето, го беше пронизало с поглед. И нещо повече, беше го изпепелило, карайки го да се чувства като най-жалък червей. Стана рязко и столът му падна на земята. Шумът се стори на Масимо страшен, подсилен от тишината, която се беше възцарила в кафенето. Момичето взе куфара и застана пред Масимо, пронизвайки го с две разярени, зелени и пламнали от гняв
очи. Хвана захарницата с две ръце и я изсипа цялата на земята. И си тръгна, без да се обърне назад.
