Коя е всъщност Зелда? Зелда е гласът, с който говори мълчанието. Или може би музиката. Поезия за чупливите и неспособните да се справят със света.
"Елин Рахнев не е нито писател, нито драматург. Съвсем не е журналист или поет. Елин е вселена. С почти непоносима лекота докосва читателя с върха на пръста си, кани го в световете си, разтваря го в пространство на любов и копнежи по деня, по живота, по обичта и вечните малките музи."
Алекс Александрова, GoGuide, 1 септември 2017
"Елин не е от този свят. Просто понякога ни пуска в своя. Липсва му всякаква практичност. Никога не пести нищо. От хората, с които можеш да говориш за живота без да се интересуваш от цената. Да си припомниш, че в този живот нещата се делят на любов и всичко останало."
Панорама, 1 април 2016
Анотация на книгата
След култовата "Канела", Елин Рахнев се завръща, за да изкрещи през шепот, че "поетите се раждат на сто и умират на една", да възпее "вечната тъга по скоти фицджералд". Думите в "Зелда" винаги ще ни спомнят за обичните ни мъртви поети, за нюансите на тихото в нас, за онези непосилни "тонове есен", които непрекъснато покачват "децибелите на тъгата ни".
"Зелда" е есенна книга. Топла и мека. Книга за чупливите и мълчаливците, за неспособните да се справят със света.
Елин Рахнев е роден на 03.07.1968 г. в София. Завършил е специалност Педагогика в СУ "Св. Климент Охридски", а по-късно специализира режисура в НАТФИЗ. Работил е като журналист във вестниците "Денят" и "Континент". Четири години е издател и главен редактор на култовото списание за поезия и есеистика "Витамин Б". В периода 2000 - 2003 г. е драматург на Народния театър "Иван Вазов". От 2006 г. е драматург на Държавния сатиричен театър. Автор е на стихосбирките "Съществувам", "Развяване на минзухара", "Октомври", "Канела" и на пиесите "Боб", "Флобер", "Прозорецът на Йонеско", "Кукувицата", "Фенове" и "Маршрутка". Носител е на различни награди за поезия и драматургия. Пиесите и стиховете му са превеждани на повече от 20 езика.
Елин Рахнев е носител на множество награди. През 1992 г. с дебютната си стихосбирка "Съществувам" печели първа награда на конкурса за поезия "Веселин Ханчев", а през 1999 г. за стихосбирката "Октомври" печели наградата "Иван Николов". След две награди "Икар" за драматургия - за пиесите "Боб" (1999) и "Фенове" (2003), през 2011 г. печели и "Ackeep" за текста на пиесата "Тест".
"Зелда" е есенна книга. Топла и мека. Книга за чупливите и мълчаливците, за неспособните да се справят със света.
Елин Рахнев е роден на 03.07.1968 г. в София. Завършил е специалност Педагогика в СУ "Св. Климент Охридски", а по-късно специализира режисура в НАТФИЗ. Работил е като журналист във вестниците "Денят" и "Континент". Четири години е издател и главен редактор на култовото списание за поезия и есеистика "Витамин Б". В периода 2000 - 2003 г. е драматург на Народния театър "Иван Вазов". От 2006 г. е драматург на Държавния сатиричен театър. Автор е на стихосбирките "Съществувам", "Развяване на минзухара", "Октомври", "Канела" и на пиесите "Боб", "Флобер", "Прозорецът на Йонеско", "Кукувицата", "Фенове" и "Маршрутка". Носител е на различни награди за поезия и драматургия. Пиесите и стиховете му са превеждани на повече от 20 езика.
Елин Рахнев е носител на множество награди. През 1992 г. с дебютната си стихосбирка "Съществувам" печели първа награда на конкурса за поезия "Веселин Ханчев", а през 1999 г. за стихосбирката "Октомври" печели наградата "Иван Николов". След две награди "Икар" за драматургия - за пиесите "Боб" (1999) и "Фенове" (2003), през 2011 г. печели и "Ackeep" за текста на пиесата "Тест".
Откъс от книгата
Напълно фалирах от романтичност. И все повече съм далеч
от всеки и от всичко. Вероятно така е трябвало. Това е
някаква вътрешна, естествена реакция на клетките ми. Това
е процес, до който съм достигнал. Това е многоцветната ми
жал по тебе, зелда. И още хиляди неща, които трябваше да
споделя с приятели, с човечеството. Но не ми достигна взор.
Не ми достигнаха симфонии.
Така и не разбрах защо съм тук. Защо съм мляко пил от
прелетни луни. Защо сред гарванова мъх заченах плахите си
рими. Отдавна чужд на тоз пейзаж, отдавна невъзможен.
Напукал се в съмнения и фобии. Все по-клиничен в своята тъга.
Все по-величествен сред нея. Поезийо, ти майко моя мила.
Ще ме спасиш ли. Ще ме родиш ли ти отново.Да суча пак от
пойната ти легендарна гръд.
Нямам никакво обяснение защо се случи това с мен. Нямам
никакво принципно обяснение изобщо за света. Затова мълча.
Само искам да изплюя сърцето си далеч от общественици и
философи. От възгледи и доктрини. Искам да го загася сред
абажура от сълзите ти, зелда. Да го оставя в коридорите на
уфици. Това ще бъде моят бунт към всички, които разбират
живота. Или поне си мислят, че е така.
Все повече боли. И е студено. Разпадам се и знам, че няма
връщане. Това няма нищо общо с поезията, с недоносените
есенни листа, които съм възпявал. Това е тотална,
радикална, политематична невъзможност да си тук. Пълно
несъответствие със всички съответствия. Това е контракция
на душата. Това е ято от недопети птици затворени в
бутилка. Това е джимитоморисън, издаден от пайнер.
Все по-обемна става тъгата ми. Все повече безпризорно се
разлиства навсякъде в организма ми. И това не е поза. Това не
е някакво аристократично стенание. Това си е тъга.Това е
цялата ? прелест и перверзия, събрана в мен. Това е цялата ми
невъзможност да започна да се харесвам. Да стана един много
радостен чичко на тридневна екскурзияв чужбина. Да обложа с
данък акапелата на сълзите си.
Поезийо, ти майко моя мила. Спаси ме. Не ме предавай. По
лорка и по уитман бях ти верен. Пресъхват вените. Метален
зной нахлува в черепа. Но може би така е трябвало. Във
карантията на залези да къпя мръкналото тяло. И пикоча
на месечини да пръскам във страдални рими. Това е най-
нормалното и естествено нещо за мен. Това е абсолютно
всичко, което един елин ще остави след себе си.
