Историята ни запознава с Оги: десетгодишно момче, което страда от синдрома на Тричър Колинс - генетично заболяване, което обезобразява и се среща веднъж на 70 000 пъти. Но не тъжната истина стои в сърцето на тази история, а нещо по-голямо. Това е разказ за смелостта и силата на различните. Един от тях е Оги... а може би не е? В романа, момчето казва:
"Няма да описвам как изглеждам. Убеден съм, че както и да си ме представяш, в действителност е много, много по-лошо!"Неговото лице отблъсква погледите и Оги жадно пита: "Защо трябва да съм толкова грозен, мамо?". Той бдително следи как хората реагират на вида му, а когато се разхожда, често слага маска-играчка. Но истинската драма започва, когато след двадесет и осем хирургични операции, Оги трябва за първи път да тръгне на училище.
Той е умен, забавен и смел... но въпреки това, при срещата с него, всяко дете ще трябва да направи избор. За нещастие на Оги, има и деца като Джулиан - кротки пред възрастните, послушни пред посредствените си родители, но жестоки в училище. Оги е изправен пред заплахата завинаги да остане аутсайдер. В романа, съучениците на момчето са внимателно обрисувани, с индивидуален характер. Авторката ни допуска и в личния им живот и историята на техните семейства. Дали ще се разпознаем между тях? Животът на Оги е изпъстрен с тъжни и сърцераздирателни, но и с трогателни и забавни моменти. Е, той намира своето място. А пътешествието му извън любящото му семейство, през обикновения свят на неговите връстници, се превръща в чудо... и урок по човечност.
Интересен факт е, че написването на книгата е вдъхновено от действителен инцидент, когато авторката и тригодишният ѝ син забелязват на опашката за сладолед момиче с деформации на лицето. Малкият започнал да плаче...След тази случка, с вдъхновението от една песен на Натали Мърчант, Ар Джей Паласио написва "Чудо".
"Една красива, забавна и на моменти доста тъжна история за тихата сила на преображението"Уолстрийт Джърнъл
Анотация на книгата "Чудо"
Оги (Огъст Пулман) е роден с лицева аномалия, поради което не тръгва на училище като останалите деца, но идва време и за това и той трябва да тръгне в пети клас в училището "Бийчът Преп", а ако си спомняте детството си, ако сте минали по този път съвсем наскоро или минавате по него сега, знаете колко е труден този период. Проблемът е, че Оги е едно обикновено дете с необикновено лице. Но дали ще успее да убеди съучениците си, че въпреки външния си вид е като тях?
Ар Джей Паласио е написала една истинска съвременна класика - забавна, вдъхновяваща, много човешка и трогателна книга, която няма да оставите, докато не стигнете до края, която ще ви се иска да подадете на човека до вас, за която ще разкажете на другите и която ще помните завинаги. Ар Джей Паласио е графичен дизайнер, писането ѝ е хоби. Живее в Ню Йорк със съпруга си, двете си деца и с кучето Мечо. "Чудо" е нейният първи роман.
Ар Джей Паласио е написала една истинска съвременна класика - забавна, вдъхновяваща, много човешка и трогателна книга, която няма да оставите, докато не стигнете до края, която ще ви се иска да подадете на човека до вас, за която ще разкажете на другите и която ще помните завинаги. Ар Джей Паласио е графичен дизайнер, писането ѝ е хоби. Живее в Ню Йорк със съпруга си, двете си деца и с кучето Мечо. "Чудо" е нейният първи роман.
"B своята дебютна изява като писател Паласио създава потресаваща, разтърсваща книга с герои, които ще аплодирате на крака."
Ентъртейнмънт Уикли
"Богата, запомняща се книга. Оги и приятелите му са сърцето и духът на "Чудо", а Паласио успява да улови с поразително умение мислите и чувствата на всички деца - на момичета и момчета, на петокласници и на по-големи."
Ню Йорк Таймс
"Книгата докосва сърцето по най-неочаквания и жизнеутвърждаващ начин, Огъст Пулман е дете, което всеки ще помни завинаги. Направете си една услуга - прочетете тази книга, за да направите живота си малко по-добър"
Никълъс Спаркс
Откъс от книгата
Обикновен
Знам, че не съм обикновено десетгодишно дете. О, не че не правя най-обикновени неща. Напротив. Ям сладолед. Карам колело. Ритам. Имам и XBox. Правя такива неща, каквито правят и останалите деца, и по това приличам на тях. Предполагам. И наистина мисля, че съм обикновено дете. Но също знам, че обикновените деца не карат други обикновени деца да бягат с писъци на ужас от детската площадка. Знам, че обикновеното дете не привлича всички погледи навсякъде където се появи.
Ако случайно някога намеря вълшебната лампа, бих си пожелал едно-единствено нещо. Бих си пожелал да имам нормално лице, такова лице, което никой никога да не забелязва. Бих си пожелал да мога да тръгна по улицата и хората да не правят онова нещо... знаеш, когато се опитват да гледат на другата страна, за да не гледат към теб. Аз мисля така: единствената причина да съм различно дете е, че абсолютно всички виждат в мен различното и не забелязват, че съм съвсем обикновен.
Но някак започвам да свиквам с външния си вид. Знам как да се преструвам, че не обръщам внимание на израженията на хората, когато ме видят. Всъщност всички се научихме да се преструваме. Аз, мама, тати, Вия. Не, за Вия си вземам думите назад. Никак не я бива в преструвките. Много се ядосва, когато хората се държат грубо с мен. Веднъж например на детската площадка едни по-големи деца започнали да издават някакви странни звуци. Не знам точно какви звуци, защото не ги чух, но Вия ги чула и започна им да крещи и да им се кара. Тя е такава - ядосва се и вика. Аз не съм така.
Вия не мисли, че съм обикновено дете. Не си го признава и винаги твърди обратното, но ако беше така, нямаше да иска постоянно да ме защитава. И мама и тати не мислят, че съм обикновен. Те казват, че съм изключително дете. Май единственият човек, който осъзнава колко съм обикновен, съм самият аз.
Между другото, казвам се Огъст. Няма да описвам как изглеждам. Убеден съм, че както и да си ме представяш, в действителност е много, много по-лошо.
Защо не съм ходил на училище
Следващата седмица трябва да тръгна на училище. Пети клас. Тъй като досега не съм ходил на истинско училище, мога да кажа, че съм ужасно притеснен, направо ме е страх. Хората си мислят, че не съм ходил на училище, защото изглеждам така, но това не е вярно. Всъщност е заради пластичните операции. Откакто съм се родил - цели двайсет и седем. По-сериозните операции са ги правили преди да стана на четири, така че не помня нищо от това време. Но след това ми правеха по две или три всяка година (някои малки и кратки, други - сериозни и дълги). Също така съм доста дребен за възрастта си, а и лекарите казват, че съм чудо на медицината, понеже не могат да си обяснят много от нещата, които са се случили с мен. Често боледувах. Ето защо родителите ми решиха да не ме пращат на училище. Но сега съм много по-силен и по-здрав. Последната ми операция беше преди осем месеца и вероятно няма да се наложи да ми правят друга поне две години.
Мама ме учеше у дома. Тя е правила илюстрации на детски книжки. И рисува много красиви феи и русалки! Обаче никак не може да рисува неща като за момчета. Веднъж се опита да ми нарисува Дарт Вейдър, но накрая приличаше на нещо като странен робот с форма на гъбка. Отдавна не съм я виждал да рисува. Мисля, че е прекалено заета да се грижи за мен, а и за Вия.
Не мога да кажа, че винаги съм мечтал да ходя на училище, и не бива да го казвам, защото не искам да лъжа. Ако бях като другите деца, щях да искам да ходя и да имам много приятели, да се размотавам след училище с тях и да правя неща, каквито децата правят след училище.
Не че нямам приятели. Имам си. Кристофър е най-добрият ми приятел, след него са Закари и Алекс. Познаваме се от бебета. Свикнали са с мен и ме приемат такъв, какъвто съм. Винаги са ме познавали с това лице. Когато бяхме малки, се наговаряхме кога ще играем, прекарвахме много време заедно, но после Кристофър се премести в Кънектикът, в Бриджпойнт. Намира се на повече от час с кола от нас. Аз живея в Норт Ривър Хайтс, а това е на пъпа на Манхатън. После Закари и Алекс тръгнаха на училище. Странно! Макар че Кристофър се премести на повече от час от нас, с него се виждаме по-често, отколкото със Закари и Алекс. Сега те си имат всичките онези нови приятели. Ако някога се срещнем случайно на улицата, те са много мили с мен. Винаги ме поздравяват.
Имам и други приятели, но не са ми най-добри приятели като Кристофър, Алекс и Закари. Например Зак и Алекс винаги ме канеха на рождените си дни... когато бяхме малки. Но Джоуел, Аймун и Гейб никога не са ме канили. Преди доста време Ема ме покани веднъж, но оттогава не съм я виждал. Разбира се, винаги ходя на рождения ден на Кристофър. Май много се впрягам за тези рождени дни.
Как съм се появил на този свят
Обичам, когато мама разказва за това, защото винаги се смея. Тази история не е смешна, както са смешни вицовете, но мама я разказва така, че с Вия направо се напишкваме от смях.
И така, когато съм бил в корема на мама, никой нямал ни най-малка представа, че ще изглеждам така. Мама родила Вия четири години преди мен и било толкова лесно - "като разходка в парка", както казва мама, - че нямало нужда да се правят никакви специални тестове. Около два месеца преди да се родя лекарите разбрали, че нещо не е наред с лицето ми, но й казвали, че едва ли е нещо лошо. Казали на мама и татко, че имам вълча уста и някои други неща, които нарекли "малки аномалии".
В нощта, когато съм се появил, в родилното имало две медицински сестри. Едната била много мила и сладка, а другата, според мама, не изглеждала толкова мила и сладка. Имала големи ръце и (сега става много смешно!) през цялото време пръцкала. Примерно, донася на мама купичка с лед и пръцне. Проверява й кръвното и... хоп, пак пръцне. Мама казва, че не можела да повярва на ушите си, а сестрата дори не се извинила. Нито веднъж! Оказало се също, че лекарят на мама почивал този ден и я оставили с един много млад и малко луд лекар, когото двамата с татко нарекли Дуги. Така се казвал героят в някакво старо телевизионно шоу, или нещо такова. Всъщност те не се обръщали към него така, а го казвали тихичко, зад гърба му. Мама казва също, че всички в отделението били намусени и сърдити, но татко я разсмивал през цялото време.
Знам, че не съм обикновено десетгодишно дете. О, не че не правя най-обикновени неща. Напротив. Ям сладолед. Карам колело. Ритам. Имам и XBox. Правя такива неща, каквито правят и останалите деца, и по това приличам на тях. Предполагам. И наистина мисля, че съм обикновено дете. Но също знам, че обикновените деца не карат други обикновени деца да бягат с писъци на ужас от детската площадка. Знам, че обикновеното дете не привлича всички погледи навсякъде където се появи.
Ако случайно някога намеря вълшебната лампа, бих си пожелал едно-единствено нещо. Бих си пожелал да имам нормално лице, такова лице, което никой никога да не забелязва. Бих си пожелал да мога да тръгна по улицата и хората да не правят онова нещо... знаеш, когато се опитват да гледат на другата страна, за да не гледат към теб. Аз мисля така: единствената причина да съм различно дете е, че абсолютно всички виждат в мен различното и не забелязват, че съм съвсем обикновен.
Но някак започвам да свиквам с външния си вид. Знам как да се преструвам, че не обръщам внимание на израженията на хората, когато ме видят. Всъщност всички се научихме да се преструваме. Аз, мама, тати, Вия. Не, за Вия си вземам думите назад. Никак не я бива в преструвките. Много се ядосва, когато хората се държат грубо с мен. Веднъж например на детската площадка едни по-големи деца започнали да издават някакви странни звуци. Не знам точно какви звуци, защото не ги чух, но Вия ги чула и започна им да крещи и да им се кара. Тя е такава - ядосва се и вика. Аз не съм така.
Вия не мисли, че съм обикновено дете. Не си го признава и винаги твърди обратното, но ако беше така, нямаше да иска постоянно да ме защитава. И мама и тати не мислят, че съм обикновен. Те казват, че съм изключително дете. Май единственият човек, който осъзнава колко съм обикновен, съм самият аз.
Между другото, казвам се Огъст. Няма да описвам как изглеждам. Убеден съм, че както и да си ме представяш, в действителност е много, много по-лошо.
Защо не съм ходил на училище
Следващата седмица трябва да тръгна на училище. Пети клас. Тъй като досега не съм ходил на истинско училище, мога да кажа, че съм ужасно притеснен, направо ме е страх. Хората си мислят, че не съм ходил на училище, защото изглеждам така, но това не е вярно. Всъщност е заради пластичните операции. Откакто съм се родил - цели двайсет и седем. По-сериозните операции са ги правили преди да стана на четири, така че не помня нищо от това време. Но след това ми правеха по две или три всяка година (някои малки и кратки, други - сериозни и дълги). Също така съм доста дребен за възрастта си, а и лекарите казват, че съм чудо на медицината, понеже не могат да си обяснят много от нещата, които са се случили с мен. Често боледувах. Ето защо родителите ми решиха да не ме пращат на училище. Но сега съм много по-силен и по-здрав. Последната ми операция беше преди осем месеца и вероятно няма да се наложи да ми правят друга поне две години.
Мама ме учеше у дома. Тя е правила илюстрации на детски книжки. И рисува много красиви феи и русалки! Обаче никак не може да рисува неща като за момчета. Веднъж се опита да ми нарисува Дарт Вейдър, но накрая приличаше на нещо като странен робот с форма на гъбка. Отдавна не съм я виждал да рисува. Мисля, че е прекалено заета да се грижи за мен, а и за Вия.
Не мога да кажа, че винаги съм мечтал да ходя на училище, и не бива да го казвам, защото не искам да лъжа. Ако бях като другите деца, щях да искам да ходя и да имам много приятели, да се размотавам след училище с тях и да правя неща, каквито децата правят след училище.
Не че нямам приятели. Имам си. Кристофър е най-добрият ми приятел, след него са Закари и Алекс. Познаваме се от бебета. Свикнали са с мен и ме приемат такъв, какъвто съм. Винаги са ме познавали с това лице. Когато бяхме малки, се наговаряхме кога ще играем, прекарвахме много време заедно, но после Кристофър се премести в Кънектикът, в Бриджпойнт. Намира се на повече от час с кола от нас. Аз живея в Норт Ривър Хайтс, а това е на пъпа на Манхатън. После Закари и Алекс тръгнаха на училище. Странно! Макар че Кристофър се премести на повече от час от нас, с него се виждаме по-често, отколкото със Закари и Алекс. Сега те си имат всичките онези нови приятели. Ако някога се срещнем случайно на улицата, те са много мили с мен. Винаги ме поздравяват.
Имам и други приятели, но не са ми най-добри приятели като Кристофър, Алекс и Закари. Например Зак и Алекс винаги ме канеха на рождените си дни... когато бяхме малки. Но Джоуел, Аймун и Гейб никога не са ме канили. Преди доста време Ема ме покани веднъж, но оттогава не съм я виждал. Разбира се, винаги ходя на рождения ден на Кристофър. Май много се впрягам за тези рождени дни.
Как съм се появил на този свят
Обичам, когато мама разказва за това, защото винаги се смея. Тази история не е смешна, както са смешни вицовете, но мама я разказва така, че с Вия направо се напишкваме от смях.
И така, когато съм бил в корема на мама, никой нямал ни най-малка представа, че ще изглеждам така. Мама родила Вия четири години преди мен и било толкова лесно - "като разходка в парка", както казва мама, - че нямало нужда да се правят никакви специални тестове. Около два месеца преди да се родя лекарите разбрали, че нещо не е наред с лицето ми, но й казвали, че едва ли е нещо лошо. Казали на мама и татко, че имам вълча уста и някои други неща, които нарекли "малки аномалии".
В нощта, когато съм се появил, в родилното имало две медицински сестри. Едната била много мила и сладка, а другата, според мама, не изглеждала толкова мила и сладка. Имала големи ръце и (сега става много смешно!) през цялото време пръцкала. Примерно, донася на мама купичка с лед и пръцне. Проверява й кръвното и... хоп, пак пръцне. Мама казва, че не можела да повярва на ушите си, а сестрата дори не се извинила. Нито веднъж! Оказало се също, че лекарят на мама почивал този ден и я оставили с един много млад и малко луд лекар, когото двамата с татко нарекли Дуги. Така се казвал героят в някакво старо телевизионно шоу, или нещо такова. Всъщност те не се обръщали към него така, а го казвали тихичко, зад гърба му. Мама казва също, че всички в отделението били намусени и сърдити, но татко я разсмивал през цялото време.
