Книгата е единайсета от цикъла Последното царство, започната през 2002 г. През 1994 г. се оттегля от функциите си в Галимар, във Версай, в Концерта на нациите, за да се приюти в къщата си в Сенс, да се почувства защитен и далеч от доброволното робство, да се посвети на литературата, на работа над книгите, на ерудицията."Литературата и четенето не са естественото занимание на всеки, те са дейност, която изисква подивяване, самота, умълчаване на езика, но и бягство от света... Както зимата шифрова животните и растенията под снежна покривка, така съществува и покривка от мълчание, под която се крие една... изместена във ... |
|
|
"Това е малко усилие да се мисли за всичко. Малка, напълно съвременна визия за света. Съвършено лаическа визия. Съвършено анормална визия. Това, което остане след забравата, е самото минало. "Primum tempus" е миналото, което се завръща. Миналото е вградено във всяка гънка на протичащото време. Миналото, с което хората разполагат днес, излиза от царството на сенките... Миналото живее така нервно и непредвидимо, както и настоящето, в което предишното показва лицето си. Миналото е пълно с мании и препълнено с желания в сянката." Из книгата Книгата, нетипичен избор за наградата Гонкур (2002), ... |
|
|
Романът е екранизиран от режисьора Беноа Жако, а в главната роля е Изабел Юпер. Животът на пианистката Ан неочаквано се обръща на 180 градуса. Тя е ревнива и подозрителна жена, която има много високи очаквания към мъжа до нея. Напразно. Разочарована от изневярата му, тя попада на приятеля си от детинство Жорж, който сякаш ѝ дава сили да направи решителната крачка и да приключи с всички лъжи във връзката си. В един момент героинята просто изчезва - без банкови сметки, без мобилни телефони, без всякакви служебни контакти. Попаднала във вила "Амалия" на красив италиански остров, тя ще се опита да започне ... |
|
|
"На една определена възраст вече имаме работа не с живота, а с времето. Преставаме да виждаме как животът живее. Виждаме само как времето го изяжда като див звяр. Тогава сърцето се свива. Закрепваме се както можем, за да успеем да видим още малко от спектакъла, който кърви от единия до другия край на света и за да не пропаднем в него... Всеки слага своите съчки на кладата, на която светът гори. Черното и гневът са едно и също нещо, както Господ и отмъщението се обединяват в един вечен акт... Не съществува толкова черно, което да може да изрази бруталния контраст между раждането и смъртта. Но не бива да се ... |
