Очевидно всеки художник в определен момент изпитва вътрешната необходимост да сподели публично опита на собствения си път в изкуството, да осмисли движението на едни или други свои идеи през годините. Това е потребност, която произтича от същността на художественото творчество, неговото съкровено тайнство, ирационалност и изострена субективност. Подобни размисли много често се превръщат в интересно и полезно за изследователи и поклонници четиво, защото то надхвърля конкретните рамки на познати факти, разкрива твореца в един далеч по-сложен и богат контекст, който отразява своеобразието на личността му, хоризонта на неговия талант, гражданските му и естетически позиции.
"За жалост нашата книжнина, посветена на киното, няма кой знае какви традиции в тази област. На пръсти се броят творците, дръзнали да предложат на широката общественост анализ на собствения път в изкуството. Сам за себе си фактът на преодоляване вътрешните задръжки и скрупули от всякакво естество, както и смелостта да се изправиш пред скепсиса на страничния наблюдател е вече достоен за
адмирация. Би могло да се каже дори, че в конкретния случай творецът „съзрява" с годините за акта на самовглеждане, който означава във всеки случаи съизлюрване на инвенциите с ограничеността на опита - една винаги тъжна равносметка за невъзможността да се постигне хармония между желано и осъществено. Но тъклю в осъзнаването на печалната истина откриваме и мъдростта на опита, който творецът подсъзнателно се стреми да предаде на идващите...
Присъствието на Въло Радее е кинематографичния ни живот е трайно и едва ли подлежи на съмнение. Представител на поколението, което в средата на 50-те години се нагърби с мисията да създаде структурите на националното ни филмопроизводство, той активно участва в процесите на изграждане и утвърждаване на една традиция. Подобно на колегите си, и той идва в киното ни от студентската скамейка и трупа професионален опит съгласно тогавашната норма - снима няколко документални късометражки, след които идва и истинското изпитание - пълнометражният игрален филм „Димитровградци" (1956). Младият оператор като че няма време да осмисли дебюта си, защото веднага „влиза" в нова продукция - „Години за любов"
(1957) на Янко Янков. И този филм не е решаващ за признанието на Въло Радев, защото тогавашната ортодоксална естетика не приема лиризма на творбата,
обърната към интимния свят на индивида, и тя става прицел на разгромни статии и обвинения в идеологически грехове. Едва със следващата си работа (съвместната съветско-българска продукция „В навечерието" (1958) на Владимир Петров) Въло Радев прави „име" в киното ни. Той е, така да се каже, приет в професионалната гилдия и пред него се разкриват не само нови, но и далеч по-привлекателни възлюжности за творческа реализация. Тук искам да отбележа високото равнище на тогавашната ни операторска школа - Бончо Карастоянов, Васил Холиолчев, Дилю Коларов - все имена, с които Въло Радев не само ще трябва да се съизмерва, но ще търси утвърждаване на индивидуалния си почерк.
Работата в „Тютюн" (1961) на Никола Корабов е повратен момент в биографията на Въло Радев. Без съмнение това е наи-ярката му изява като оператор, която го извежда в авангарда на тогавашните търсения в киното ни. " - Александър Грозев
