Братство в смъртта

Братство в смъртта Нора Робъртс Времетраене: 1:24 мин. Нора Робъртс Времетраене: 1:17 мин. Обсебени в смъртта Нора Робъртс Времетраене: 0:47 мин. Отдадени в смъртта Нора Робъртс Времетраене: 0:51 мин. Самоличност Нора Робъртс Времетраене: 1:17 мин. Тайната на тайните - Дан Браун (The Secret of Secrets - Dan Brown) Времетраене: 1:21 мин. В зоната без млечни и без глутен Катина Герова Времетраене: 1:00 мин. Обречената любов на Ататюрк Лиляна Серафимова Времетраене: 1:05 мин. Розовият балон Антоанет Пепе Времетраене: 1:01 мин. Параноичното родителство Франк Фюреди Времетраене: 1:02 мин. Когато Хитлер открадна розовия заек Джудит Кер Времетраене: 1:15 мин. Прочети и построй! Студената светлина Саран Тейлър Времетраене: 1:17 мин. Комплексното посттравматично стресово разстройство Пийт Уокър Времетраене: 1:15 мин. Монтгомъри Бонбон: Убийство в музея Аласдър Бекет-Кинг Времетраене: 1:17 мин. Финално предложение К. Бромберг Времетраене: 1:09 мин.

Едуард Майра е влиятелен мъж - бивш адвокат, съдия и сенатор, създал си безброй врагове по време на дългогодишната си кариера. Той е похитен пред очите на братовчед си Денис, който неволно се оказва на местопрестъплението и пострадва.

Ив Далас приема нещата лично, защото Денис е съпруг на Шарлът Майра, най-добрата психоложка и профайлър от нюйоркската полиция. Но докато се опитва да разкрие мотивите за престъплението, за да стигне до неговия извършител, отвличането се превръща в убийство. Трупът на Едуард е намерен да виси от кристалния полилей в къщата, от която е отвлечен, а на гърдите му е оставена бележка: Справедливостта възтържествува. Сред основните заподозрени са многобройните му любовници, но всяка от тях има алиби.

Не след дълго и негов приятел последва трагичната му съдба. Някой отвлича, изтезава и убива влиятелни мъже, които явно крият нещо. Нещо толкова ужасяващо, че си заслужава да рискуваш живота си, за да го запазиш в тайна. За да разкрие истината, Ив Далас ще трябва да се изправи срещу собствените си страхове. Защото невинаги жертвите са невинни...

"Лоялността към мъртвите го бе накарала да тръгне към Сохо в ледения дъжд, вместо просто да се прибере у дома. Вкъщи можеше да си отдъхне - днес се беше уморил, призна той. Можеше да се настани пред уютната камина с хубава книга и чаша уиски, чакайки съпругата си да се прибере. Вместо това седеше на задната седалка на такси, в което се усещаше слаба миризма на презрели чушки и мускусен парфюм, и се носеше по заледената улица към среща, за която таеше опасения, че щеше да се превърне в грозна разпра. Той не обичаше грозните разпри и не разбираше хората, които, изглежда, им се наслаждаваха, колкото и странно да беше това. Познатите му знаеха, че притежаваше талант да избягва подобни спорове или да ги пресича. Но този път сблъсъкът с братовчед му Едуард изглеждаше неизбежен.

Жалко, помисли си той, наблюдавайки как леденият дъжд биеше по прозорците на таксито. Капките се удряха в стъклата и съскаха като сърдити змии.

В миналото двамата с Едуард бяха като братя. Споделяха общи приключения, тайни и цели - прекалено възвишени, разбира се. Но двамата бяха поели по различни пътища и времето отдавна ги беше разделило. Той почти не познаваше човека, в когото се бе превърнал Едуард, и изобщо не го разбираше. Най-тъжното беше, че вече не го харесваше толкова много.

Въпреки това двамата бяха свързани от паметта на баба си и дядо си по бащина линия - бащите им бяха братя. Те бяха едно семейство. Надяваше се кръвните връзки и общите спомени да им помогнат да постигнат някакъв разумен компромис. Но в същото време Едуард не искаше компромис. Той бе решил, че това му принадлежеше, и не беше склонен да прави каквито и да било отстъпки. В противен случай нямаше да наеме агент за недвижими имоти, който да продаде красивата стара къща на баба им и дядо им.

Навярно изобщо нямаше да разбере за срещата с агента за оглед и оценка на къщата, ако асистентката на асистентката - или каквато там беше длъжността на това момиче - не се беше изпуснала случайно в телефонния им разговор, когато той се беше опитал да се свърже с Едуард. Той не беше избухлив - гневът изискваше сериозни усилия, - но сега беше ядосан. Достатъчно ядосан, за да направи сцена пред агента за недвижими имоти. Притежаваше половината от имота (както Едуард бе започнал да нарича къщата) и продажбата му беше невъзможна без неговото писмено съгласие. А той нямаше да даде съгласие, нямаше да пренебрегне изричните желания на дядо си.

Седнал на задната седалка на таксито, за миг той се пренесе в кабинета на дядо си, усети топлината, видя наситените цветове, шкафовете с книги, от чиито подвързии се носеше миризмата на кожа, красивите стари снимки и очарователните вещи и предмети. Усети крехката ръка на дядо си, някога толкова голяма и силна, в своята. Чу треперещия глас, който някога гърмеше като артилерийски залп.

"Това не е просто къща, не е просто дом, макар че само по себе си и това не е никак малко. Този дом има история, свое място в света, свое наследство. Завещавам на двама ви с Едуард тази къща, за да пазите нейната история и да продължите наследството ни."

Така и щеше да направи, каза си той, щом таксито най-сетне спря пред къщата. В най-добрия случай просто щеше да припомни на Едуард това желание на дядо им, а в най-лошия щеше да намери начин да купи дяла на братовчед си. Ако за Едуард това беше просто имот, просто пари, тогава той щеше да получи тези пари.

Остави щедър бакшиш на шофьора - съвсем съзнателно, защото времето беше наистина отвратително. Може би именно щедростта му накара мъжа да свали стъклото и да извика след него, че си е забравил куфарчето на задната седалка.

– Благодаря ви! - той се върна до колата и го взе. – Съвсем забравих заради други мисли.

Стисна куфарчето и тръгна предпазливо по заледения тротоар, мина през ниската врата от ковано желязо и слезе по пътеката, която беше изчистена от снега и поръсена с пясък, за да не се пързаля - лично той бе платил на едно момче от съседната къща, за да се погрижи за това. Изкачи малкото стъпала точно както бе правил като дете, след това като младеж, после като млад мъж, а сега - като по-възрастен човек. Често забравяше разни неща - например куфарчето си, - но за сметка на това помнеше наизуст кода за вратата. Сложи длан на скенера и плъзна картата си през четеца. Отвори тежката врата и промяната се заби като нож в сърцето му. Нямаше го аромата на свежи цветя, подредени във вазата до вратата от баба му, нито старото куче, което да го посрещне в коридора. Част от мебелите бяха завещани на роднини и сега се намираха в други домове, а част от картините красяха стените на чужди къщи. Той се радваше - това също бе наследство. Въпреки че плащаше на домашна помощница - дъщерята на Франки, която дълги години работеше при баба му и дядо му - да чисти веднъж седмично, във въздуха се усещаше миризма на застояло и на лимоново масло.

– Прекалено дълго - промърмори той и остави куфарчето си. – Къщата е празна прекалено дълго време.

Чу гласове и за миг се замисли дали и те не бяха просто спомен. Но после си спомни целта на своето посещение - Едуард и агента за недвижими имоти. Навярно в момента двамата обсъждаха квадратурата, местоположението и пазарната стойност на къщата. И нито един от тях не мислеше за онова, за което мислеше той - семейни вечери около голямата маса; сладкиши с черни боровинки, които крадеше от кухнята; онзи слънчев съботен следобед, когато с гордост представи любимата си жена на баба си и дядо си във всекидневната.

Застави се да се отскубне от пелената на времето и тръгна към гласовете. Сантименталностите нямаше да накарат Едуард да промени решението си. Ако поредното напомняне за обещанието, което двамата бяха дали на обичния си дядо, не беше в състояние да го накара да размисли, тогава навярно напомнянето за законовите изисквания щеше да го стори. Ако и това не помогнеше, парите оставаха последната възможност. Независимо от всичко, той не искаше да се промъква като крадец, затова извика братовчед си по име.

Гласовете замлъкнаха, предизвиквайки раздразнението му. Нима си въобразяваха, че могат да се скрият от него? Той продължи все по-навътре в къщата, стискайки раздразнението си като някакво оръжие. Влезе в стаята, за която бе мислил в таксито, и видя Едуард, седнал в креслото на дядо им.

Очите на братовчед му бяха широко отворени - дори и онова, под което се виждаше прясна синина. От ъгълчето на устните му се стичаше тънка струйка кръв, която обагри зъбите му, щом Едуард заговори. Раздразнението бе заменено от шок и тревога и той пристъпи бързо напред.

– Едуард.

В този миг рязка болка се разля по тила му. Неспособен да спре падането си, той политна напред. Секунди преди главата му да се удари в стария дъбов под и всичко да потъне в мрак, той чу Едуард да крещи."
Из книгата

Историята на един от най-продаваните автори в целия свят, и при това - жена и майка, започва всъщност съвсем обикновено. Елинор Мари Робъртсън е родена на 10 октомври 1950 г. в Съединените щати, Мериленд. Тя е най-малкото дете в семейство с пет деца и единственото момиче. Омъжва се млада против волята на родителите си и заживява със съпруга си в Блумкин, Мериленд. За кратко работи като секретарка, а когато се раждат синовете ѝ, остава у дома. Като домакиня, Елинор запълва голяма част от времето си с творчески занимания като шиене на детски дрехи и изработване на изделия от керамика.

През 1979 г. в Мериленд пада обилен сняг и по време на виелицата Елинор е затрупана вкъщи с децата си, без да има възможност да ги заведе на сутрешната им занималня. С намаляващи запаси от шоколад и без да има кой знае какво за правене. Тогава тя взима химикал и тетрадка и започа да пише. От ученическите години си години, прекарани в католическо училище, няма кой знае каква практика с писането - освен с училищните есета. Но затова пък още от тогава наистина я бива в измислянето на разни неща. Е, 29-годишната Елинор за първи път започва да записва идеите си, за да се превърне скоро в световноизвестната авторка на бестселъри Нора Робъртс - псевдонимът, зад който се крие Елинор Робъртсън.

Талантливата писателка бързо усвоява тънкостите на добрата книга, но като повечето начинаещи автори, среща трудности, докато намери издател. Първите ръкописи срещат стандартният отказ. Ето какво разказва Нора Робъртс за този момент:

"Получих стандартното отхвърляне за първите няколко опита, а след това любимото ми отхвърляне на всички времена. Получих ръкописа си обратно с хубава малка бележка, на която пишеше, че работата ми е обещаваща и историята е била много увлекателна и добре написана. Но те вече имали своя американски писател, и това е Джанет Дейли."

Първият издаден ръкопис е "Irish Thoroughbred", а годината е 1981 г. Скоро след това, Елинор се развежда и писането става нейното спасение. То ѝ дава възможност да остане у дома, близо до децата си, и да ги подкрепя. Личният ѝ живот взима нова насока, когато се омъжва за втори път, а в в работата следват години на плодотворно сътрудничество със издателя на първия роман. Под неговия знак на бял свят излизат още 23 романа.
Робъртс е забележително плодовит автор и резултатите от работата ѝ през годините са красноречиви - издадени са повече от 200 книги. Много от тях са заемали първото място в списъка бестселъри на Ню Йорк Таймс (общото време за нейни романи на първо място при седмичните бестселъри може да се сумира на 20 години!). Понякога в същата класация са присъствали едновременни 4 нейни книги. По някои от романите има създадени и филми.
Елинор Робъртсън е човекът, който стои и зад псевдонима Дж. Д. Роб (англ. J.D. Robb), под който са публикувани футуристични романи като "Илюзии в смъртта", "Далас в смъртта" и "Слава в смъртта". Други псевдоними, под които пише, са Джил Марш и Сара Харди.

Списъкът с награди, с които Нора Робъртс получава признание за творчеството си, също е много дълъг. Какво е отличителното за книгите ѝ? Въпреки огромната продуктивност (във възможностите ѝ е да напише роман за 45 дни!), книгите на авторката остават все така завлядяващи и привлекателни и за дългогодишните ѝ почитатели. Ако може да се приеме, че в тях има нещо, което се повтаря, то е единствено Нейно величество романтиката - с главно Р.

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com