"Доктор Генчев дръпна с отегчение от догарящата цигара, когато линейката спря пред входа на спешното отделение. Канеше се да подремне, а сега новият болен му объркваше плановете. Сви устни, опъна още веднъж и с наслада вдиша дима. Нямаше закъде да бърза - щом сирената не беше пусната, значи, случаят не беше спешен, можеше да почака още пет минути. Кой знае какво беше този път - пияница, пребит в дискотека, или някой дъртак, с когото не си заслужаваше да си губи времето. "Да умират, бе - каза си, – като не ми плащат достатъчно да ги спасявам, да си мрат.".
Шофьорът внимателно маневрираше назад, за да доближи вратите до рампата. Докторът понечи да дръпне още веднъж, преди огънчето да опари пръстите му, когато мобилният му телефон иззвъня. Чудеше се кой може да го търси толкова късно, но когато погледна светещия екран, припряно прие повикването.
– Ало?
– Ало, тате? Здрасти, как си?
Въпреки хилядите километри, които ги деляха, гласът на сина му звучеше съвсем чисто.
– Здравей, добре съм - на работа, ти как си?
– Чудесно, много добре. Просто се обаждам да те чуя. Спаси ли някой днес?
Обикновено Марин не се интересуваше от работата му. Навярно криеше нещо и се опитваше да го предразположи.
– Не, само една-две превръзки, нищо особено. Добре ли си наистина?
– Да, добре съм, само малко... - гласът заглъхна, без да довърши изречението.
– Парите ли свършиха?
– Ами да... Е, не съвсем, но няма да изкарам месеца. Предплатих наема за следващия и вече карам на вятър и хляб.
– Да не те мисля, значи, хляб имаш... - каза докторът с усмивка.
– Абе, имам аз, ама и той е с пари.
– Не може да бъде! Наистина?
– Стига бе, тате, знаеш ли колко е скъпо тук, да не мислиш, че ми е приятно да те моля!
– Не знам. Приятно ли ти е?
– Ех, че си... Ще ми помогнеш ли, или не? - в гласа му се преплитаха надежда и обвинение.
– Не знам, трябва да си помисля и да видя дали си заслужава. Все пак ти реши да напуснеш работа.
– Не е така! Знаеш го - няма как да ходя на работа и да уча едновременно. Да не съм машина! - говореше забързано синът му.
– Не, сине, знам, че не си машина...
– Добре, айде, работи си, няма да те притеснявам повече!"
Из книгата