"– Моля? – ахна Хари недоумяващо.
– Тръгнал си той! – закърши ръце госпожа Фиг. – Трябвало да се срещне с някакъв, за да обсъдели казаните, които им били паднали! Казах му, че жив ще го одера, ако вземе да ми изчезне, ама кой да слуша! На ти сега! Диментори! Пак добре че за всеки случай пратих Господин Тибълс да се навърта. Но няма за кога да стърчим тук! Побързай, трябва да те приберем у дома! Олеле, какви само неприятности ни чакат, хич не ми се мисли! Ще го убия!
– Ама... – От откритието, че откачената грохнала съседка, която си умираше за котки, знае що е диментори, Хари се вцепени едва ли не точно толкова, колкото и от срещата с тях на малката уличка. – Ама вие... вие да не сте магьосница?
– Аз съм безмощна и Мъндънгус го знае прекрасно, та как, да го вземат мътните, може да очаква от мен да ти помогна да се пребориш с дименторите? Остави те съвсем без прикритие, хем го предупредих...
– Да не би да ме следи Мъндънгус? Я... значи е бил той! Магипортира се точно пред вкъщи!
– Да, да, да, ама добре че за всеки случай паркирах Господин Тибълс на пост под една кола, та той изприпка да ме предупреди, но докато дойда у вас, ти вече беше излязъл... и сега... олеле, какво ли ще каже Дъмбълдор? Ей, ти! – провикна се старицата към Дъдли, който още лежеше възнак насред пресечката. – Размърдай си дебелия задник и ставай от земята, и по-чевръсто, чу ли!
– Нима познавате Дъмбълдор? – зяпна я Хари.
– То оставаше да не го познавам, че кой не познава Дъмбълдор! Хайде, стига сме се мотали... няма да мога да ти помогна, ако онези се върнат... досега най-голямото ми постижение е да трансфигурирам пакетче чай.
Старицата се наведе, сграбчи с кокалеста длан една от тлъстите ръце на Дъдли и го затегли..."
Из книгата