Когато си дава сметка, че може би е изложен на наследствен риск от злокачествено заболяване, Кевин Джани решава да намери ключа към идеалното здраве. Двамата със съпругата му прекарват две години и половина в единадесетметровия си кемпер "Кейл Уейл", с който кръстосват Северна Америка, срещат се с различни специалисти и обикновени хора и разговарят с тях за всичко, което върши или не върши работа по отношение на здравословния живот. Пият сокове от пшенична трева, отказват се от захарта, сбогуват се с кафето и изпробват всички хранителни режими, за които се твърди, че гарантират добро здраве. Но докато експериментира с различни "полезни" диети - вегетарианство, веганство, суровоядство и прочее, Кевин започва да се чувства все по-болен. Накрая стига до дъното и се отказва от здравословното хранене, за да спаси живота си.

Често комичен и извънредно живописен разказ за превръщането на Кевин от кльощав, вманиачен веган суровоядец до издут всеяден дебелак, преди да открие средния път към здравия и балансиран начин на живот. Търсенията му го отвеждат от Перуанските Анди и солните равнини на Мексико до свинеферма и месарница в близост до дома му в Калифорния. Междувременно си прави мозъчен скенер и се изследва за тежки метали, подлага се на воден пост, участва в състезанието за издръжливост "Tough Mudder" и страстно изследва тайните на дълголетниците по света.

Кевин Джани започва сериозно да изучава разнообразни лични и превантивни естествени здравни терапии през 2002 г., когато осъзнава, че ракът е пуснал пипала в семейството му и самият той може да бъде покосен от болестта, ако не промени начина си на живот. Оттогава насам написва и издава шест книги по въпросите на природното здраве, храненето и фитнеса, заснема над 900 клипа за YouTube с повече от 10 милиона прегледа и публикува стотици статии. Успоредно с това, воден от стремеж да разграничи митовете от реалността, експериментира с различни диети и медицински протоколи.
Кевин е обиколил света в търсене на най-добрите методи, храни, медицински подходи и клиники.

"Някъде в околностите на Питсбърг, две седмици по-късно.

Новият ни джипиес ни води по непригоден за джип маршрут. Ние обаче се намираме в нещо много по-голямо: единадесетметров кемпер, който тегли джипа. Положението става интересно. Преди няколко минути свихме от четирилентовия път по малка улица в жилищен комплекс, а после бавно заизкачвахме стръмен хълм. Сега тъкмо сме слезли от другата страна под силното ръмжене на двигателя, действащ като спирачка, и ча­каме на знак стоп.

Следвайки указанията на джипиеса, на кръстовището сви­вам надясно по двулентов междуселски път. Веднага си давам сметка, че може и да не успея да взема завоя, но е твърде късно да променям каквото и да било. Вече съм го започнал. Почти ус­пявам, но "почти" не стига. Кемперът задира в мантинелата отсреща и ние блокираме цялото шосе. И понеже сме в безизходица, моментът вероятно е подхо­дящ да започна с истинското начало на историята. Тя всъщност започва в леглото.

Знам, че звучи пикантно - пък и в определен смисъл е, но не както си го представяте. С Анмари тъкмо си бяхме легнали след дълъг уморителен ден. По онова време тя работеше като личен треньор. Аз също, но се занимавах с нещо малко по-необичайно за 2007. Около година по-рано бях решил да се разделя с редовните клиенти и вместо това да снимам ежедневни видеоматериали за здравословния начин на живот за YouTube. Мисията ми беше да променя све­та със суровоядство, таблетки с хлорела и жизнена енергия. Ако ви звучи смахнато, не сте единствените. Признавам, че бях малко краен.
Колкото и да е странно обаче, планът ми започваше да дава резултати. С Анмари участвахме заедно в клиповете и се пре­връщахме в нещо като местни звезди. Не от онези, които не могат да влязат в търговския център, без да ги сочат с пръст, но в магазините за здравословни храни винаги ни разпознаваха.

Но да се върнем в леглото. Споменах на Анмари, че ако тенденцията се запази, това мо­же да се окаже дълга кариера. Тя по цял ден работеше с клиен­ти, като пътуваше през цял югозападен Кънектикът, за да стигне до тях. Аз седях на компютъра и снимах клипа за деня с надеждата някога да сключим договор за книга, да продадем един милион екземпляра и най-сетне да убедим всичките си роднини да се хранят и спортуват като нас. Може би дори щяхме да се преместим в долината Хунза, Шангри-Ла на Пакис­тан, и да живеем заедно до 150 години."
Из книгата