"Всеки ден Артър ставаше от леглото точно в седем и половина сутринта, както правеше, когато жена му Мириам беше жива. Взимаше си душ и обличаше сивите панталони, светлосинята риза и пуловера без ръкав в цвят горчица, които беше приготвил предишната вечер. Избръсваше се и слизаше долу.
В осем часа приготвяше закуската си, обикновено препечена филия с маргарин, и сядаше на масата в стил рустик, която беше за шест човека, но сега се използваше само от един. В осем и половина измиваше съдовете и избърсваше кухненския плот с длан, а след това и с две кърпички с аромат на лимон. И денят му можеше да започне.
Ако беше друга слънчева сутрин през май, той сигурно щеше да се зарадва, че слънцето вече е изгряло. Можеше да прекара известно време в градината, плевейки или копаейки. Слънцето щеше да сгрява шията му и да целува темето му, докато порозовееше и започнеше да го пари. Това щеше да му напомня, че е тук, че е жив, че все още продължава бавно напред. Но днес, петнадесетия ден на месеца, беше различно. Днес беше годишнината, от която се страхуваше седмици наред. Датата на календара "Страхотният Скарбъро" привличаше погледа му винаги когато минеше покрай него. Той се втренчваше в нея за момент, а след това се опитваше да си намери някоя дребна задача, с която да се разсее. Поливаше Фредерика, своята папрат, или отваряше кухненския прозорец и викаше "Махай се", за да попречи на котките на съседите да използват алпинеума му за тоалетна.
Днес ставаше точно една година от деня, в който умря жена му. Почина беше думата, която всички обичаха да използват. Сякаш изричането на думата умря беше равносилно на ругатня. Артър мразеше думата почина. Тя звучеше някак кротко, сякаш лодка пореше леките вълнички на плавателен канал или сапунен мехур се носеше в безоблачно небе. Но смъртта ѝ не беше такава. След повече от четиридесет години брак той бе останал сам в къщата с три спални, едната от които със собствена баня, която порасналите им деца Луси и Дан ги бяха посъветвали да направят с парите, получени при пенсионирането. Наскоро ремонтираната кухня беше от истински бук и имаше печка с контролно табло като космически център на НАСА, която Артър никога не използваше, за да не полети къщата като ракета. Как му липсваше смехът в дома им. Жадуваше отново да чуе трополенето на крака по стълбите и дори тряскането на врати. Искаше да намери купчини дрехи за пране на площадката и да се спъне в кални гумени ботуши в коридора. Уелибобс, така ги наричаха децата. Но сега беше сам и тишината бе по-оглушителна от всичкия шум, който те вдигаха и от който се бе оплаквал.
Артър тъкмо беше изчистил кухненския плот и отиваше към всекидневната, когато силен шум прониза въздуха. Той инстинктивно притисна гръб към стената, разперил пръсти върху релефния тапет с цвят на магнолия. Под мишниците му изби пот. През изрисуваното с маргаритки стъкло на входната врата се виждаше едра, пурпурна фигура. Беше затворник в собствения си коридор. Звънецът иззвъня отново. Чудеше се как тя успява да го накара да звъни толкова силно. Раменете му се стрелнаха нагоре, за да защитят ушите му, а сърцето му заби учестено. Още няколко секунди и със сигурност щеше да ѝ омръзне и щеше да си тръгне. Но тогава се отвори капакът на пощенската кутия.
- Артър Пепър. Отвори. Знам, че си вътре.
Съседката му Бернадет се отбиваше за трети път тази седмица. През последните няколко месеца тя се опитваше да го храни със своите пайове със свинско или домашно приготвена кайма с лук. Понякога той се предаваше и отваряше, но по-често не го правеше. Миналата седмица беше намерил в коридора кифличка с наденица, която се подаваше от хартиена торбичка като изплашено животинче. След това цяла вечност не можа да изчисти парченцата бутер тесто от изтривалката си от зебло. Трябваше да запази спокойствие. Ако помръднеше сега, тя щеше да разбере, че се крие. Тогава щеше да се наложи да измисля някакво извинение - изнасял е кофите за боклук или е поливал мушкатото в градината. Но се чувстваше прекалено уморен, за да измисля истории, особено днес от всички дни.
- Знам, че си вътре, Артър. Не е нужно да правиш това сам. Имаш приятели, които те обичат. - Капакът на пощенската кутия изтрака. На пода падна една малка лилава листовка, на която се виждаше заглавието "Приятели в скръбта" и не много добре нарисувана лилия. Въпреки че не беше говорил с никого повече от седмица, въпреки че в хладилника имаше само едно малко парче сирене и бутилка мляко с изтекъл срок на годност, Артър все още имаше гордост. Нямаше да се превърне в една от изгубените каузи на Бернадет Патерсън.
- Артър.
Той затвори очи, преструвайки се, че е статуя в градината на някое имение. Двамата с Мириам обичаха да посещават имения на Националния тръст, но само в делнични дни, когато нямаше тълпи от посетители. Искаше му се и сега да бяха там, стъпките им да звучат по чакълените пътеки, да се радват на бели пеперуди, пърхащи сред розите, и да мислят с нетърпение за голямо парче пандишпанова торта, което щяха да си вземат с кафето. Докато мислеше за жена си, в гърлото му заседна буца, но Артър запази спокойствие. Искаше му се наистина да е направен от камък, за да не усеща повече болка. Най-после пощенската кутия хлопна и се затвори. Пурпурната фигура се отдръпна. Артър усети, че първо се отпускат пръстите му, а след това и лактите. Раздвижи рамене, за да прогони напрежението.
Без да е напълно убеден, че Бернадет не се крие до градинската порта, той открехна вратата. Притисна едното си око в цепнатината и се огледа навън. В градината отсреща Тери, който носеше косата си на завързани с червена бандана расти и който непрекъснато косеше моравата си, изнасяше косачката от бараката. Двете червенокоси деца от съседната къща тичаха боси нагоре-надолу по улицата. Гълъбите бяха изцапали предното стъкло на неговата „Микра“, която стоеше неизползвана. Артър започна да се успокоява. Всичко отново беше нормално. Обичаше рутината."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
