Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон". Сборникът с разкази "Балканският пророк" е книга, която ще ви трогне и зареди с оптимизъм едновременно. Ще ви накара да се усмихнете и да помълчите. Ще я оставите и пак ще се върнете към нея. Излезте от скучното ежедневие и се потопете в света на невидимото.

"Марета беше на върха на щастието. Само след минути щеше да я приеме новият и шеф, да и стисне ръката и да каже:
– Госпожице, вие бяхте блестяща!
Беше спечелила конкурс за преподавател по литература в най-скъпия и реномиран колеж. Конкуренцията беше ожесточена. Даскалици с опит и препоръки атакуваха със стиснати челюсти високото заплащане, но решителността не им помогна. Марета беше млада, неопитна, а препоръката от предишното и работно място беше оскъдна не само на похвали, а и на думи. Изобщо цялото и участие в конкурса беше низ от гафове. Връх на сладоледа бе появата и пред изпитната комисия на така нареченото събеседване – плеядата от елегантни мъже и жени на достолепна възраст се втренчи с ужас в късата и пола, преляла смело ръба на благоприличието. Това не беше предизвикателство на простотията, а чист малшанс. Тъкмо преди тръгването за изпита стопи с нажежена ютия единствената си елегантна пола.

– Вие нямате представа какво ви очаква, госпожице – започна без тост с шампанско директорът Почеханов. – Умножете на n-та представата си за кошмар и току-виж сте достигнали действителността. Не се залъгвайте с илюзия та, че ще намерите лесно нетрадиционния подход, който ще преобърне враждебността в симпатия. Знам, че сте чели книжки и познавате този сюжет. Това тук няма да се случи.
– Учениците убиват и изяждат учителите си, така ли да ви разбирам?
– Директорът пресилено се засмя.
– Готина сте, но и това няма да ги впечатли.
– А ако сега се разтреперя от страх, стана и хукна към изхода, кой ще ме спре? – Марета преметна крак върху крак въпреки ограничения периметър на полата.
– Две неща: бедността и безработицата. Ние проверихме щателно нещата, госпожице. Вие бяхте най-бедната сред нашите кандидатки.
– Значи ще си остана все така бедна – и Марета наистина тръгна към вратата.
– Вие сте не само най-бедната, но и най-одухотворената учителка. Имаме нужда точно от вас... – и директорът я хвана умоляващо за ръката. От километри беше видно, че е отчаян.

Марета потрепери не от състрадание, а от любопитство.
Почеханов я покани да седне, взе тебешир в ръка и започна да чертае по дъската сложни схеми, все едно че обмисля план за военна операция.
– Това не е клас, това е полигон, на който се бият две армии. Едната обозначавам с А, другата – с Б. А са момичетата. Шест същества с къси поли и компютри вместо сърца. Безжалостни са. И литературата ще сдъвчат и изплюят като всичко друго, и вас. Б са момчетата, те са с едно по-малко. Мразят момичетата отчаяно и безпричинно.
– Да не би това да е особена форма на ухажване? Те вече са преминали особената възраст, по-зрели са, но все пак... – предположи Марета.
– И това съм допускал. Психоложката каза, че омразата им е искрена, вероятно идва от нещо преживяно в този клас, което ние с вас не знаем.
– Психоложката не ги ли поразпита?
– Да, опита се, но като се върна вкъщи, намери дамската си чанта догоре пълна с големи черни хлебарки.
– О! – извика Марета.

– Да. Беше ужасно. Никой не посмя повече да ги доближи. Учителите прелитат уплашено през часовете, пеят си уроците, пишат автоматично някакви оценки и бягат.
– А родителите?
– Какво можете да очаквате от тези заети хора, които смятат, че щом децата им учат в реномирано училище, никакъв проблем не трябва да влиза в дома им?
– Могат да сменят училището, за да се разбие този клас... – каза необмислено Марета.
– Моля? – директорът я гледаше с искрено изумление.
– Да, разбира се, извинете – тя се ядоса на глупостта си.
– Вие трябва да хвърлите мост между А и Б. Не зная как ще го постигнете. Говорете им за любовта между половете. Учете наизуст откъси от „Ромео и Жулиета", четете за страстта между Анна Каренина и Вронски, подтиквайте ги да пишат любовни стихове и да си ги четат един на друг.

Марета следеше внимателно размаха на любовната му стратегия, но мисълта ? беше неочаквано пъргава за разсеян литератор.
– Добре, ще опитам. Но първо ми кажете защо избяга колежката?
– Как се сетихте? – Почеханов беше неприятно изненадан.
– Не беше толкова трудно.
– Ами... просто не можа да издържи.
– Не, кажете ми гадостта. Искам да знам как я изгониха.
– Ще съжалите за любопитството си.
– Просто искам да знам с кого ще си имам работа.
– Е, добре, намери тоалетната си чантичка плувнала в сперма...
– На Марета ? стана лошо. Почеханов ? сипа коняк, поразмисли и сипа и на себе си.
– Това е война, колежке, а не игра на война. Тук снарядите избухват и разкъсват. Но вие засега сте цяла. Наздраве за това.

Цяла нощ не спа в очакване на зловещото изпитание. Не успя да използва безсънието за обмисляне на печеливша тактика. По-точно – нямаше никаква тактика, дори спасителна идея. Смътно усещаше, че изпатилата колежка и директорът са вървели по най-опасния път, не само набразден с мини, но и водещ заникъде. Със зачервени очи и съкрушено самочувствие влезе в класа. А и Б бяха станали прави, всяка „войска" поотделно. Отляво А, отдясно Б, като че ли ако се бяха смесили момчета и момичета, щеше да се получи опасно химическо съединение.
Марета ги поздрави, покани ги да седнат и се стовари уморено на учителския стол. Не беше зареден с габърчета, блажна боя или неведом биологичен снаряд, но дори и безопасен и гол внушаваше ужас. Лицата и на момичетата, и на момчетата бяха невинни, живи и любознателни, никой не носеше обеца на носа или зелена коса, бяха осемнайсетгодишни, направо красиви, не дъвчеха и не я зяпаха стъклено или арогантно, но тя знаеше, че дори обикновеният им вид е форма на заплаха. Бяха маскирали рогцата и дяволските си опашки под прикритието на сериозност.
– Казвам се Марета Тодорова и съм новата ви учителка по литература. Ще ви помоля да се представите.

Група А изреди методично бойния си потенциал. Очевидна тарторка беше синеоката Тина. С късо подстригана кестенява коса и едри зъби, тя имаше вид на булдог, който трудно отключва челюст, захапе ли веднъж жива плът. Другите момичета бяха по-женствени и като че ли по-малко ожесточени.
Група Б беше по-склонна да се развлича.
– Майкъл – представи се нахакан младеж с хубави черни очи и яки мишци под фланелата.
– Стига се фука, бе идиот! – фрасна го по пулсиращия бицепс съседът му по чин. – Той не е виновен, че носи кретенско име, госпожо. Баща му и майка му са за убиване.
– Михаил, нали? – уточни Марета.
– Да – призна черноокият. – А този клетник е Фондуня.
– Филип?
– Да, Филип. – Самопризнанието на русолявото момче беше умилително.

Зад Филип беше седнал красавец тип Шварценегер. Концентрация на мускулна маса. "Дали не му викат Шварци?", помисли си Марета.
– Аз съм Готин – полуизправи се масата с цялата си непохватност. Всички, включително и момичетата, се изсмяха.
– Георги – предположи Марета.
– Студено – оцени Филип.
– Огнян – налучка отново тя.
– Мразовито.
– Предавам се.
– Милен. – Готин изглеждаше тъжен в контраст на жизнерадостните си мускули.
– Аз съм Станимир – скочи момчето до Готин. Беше суров екземпляр, аналог на Тина, но от срещуположния пол.
– А ти нямаш ли си прякор? – изненада се Марета.
– Ако трябваше да го кръщаваме ние, щяхме да му лепнем "Станивойна" – Марета открои момиче, чието име не беше запомнила. Но злият израз на лицето му не можеше да се забрави.
– А твоето име как е? – поуспокоена от миролюбивото начало, тя се приближи до последния чин, до последното все още безименно момче.
– На дядо ти кура – тихо каза то."
Из книгата