Скардаг

Скардаг Красимир Тодоров Времетраене: 1:21 мин. Вавилонските мъдреци Весела Василия Времетраене: 0:56 мин. Църна месечина Кирил Пецев Времетраене: 0:42 мин. Слънчеви зайчета и други зайци Васил Стоин Времетраене: 1:05 мин. Една четвърт Мина Мау Времетраене: 1:24 мин. Шепа случки за доброто Анна Коласанте, Енио Коласанте Времетраене: 0:51 мин. #АзЖената Д-р Зорка Угринова Времетраене: 0:51 мин. Коледария: Малка енциклопедия за Коледа Рена Ортега Времетраене: 0:58 мин. 6 зодиака, 12 живота, 6 ритуала Светлана Тилкова - Алена Времетраене: 1:09 мин. Нуждата да знаем със сигурност Мартин Н. Сийф, Сали М. Уинстън Времетраене: 1:00 мин. Произход и развитие на съзнанието Ерих Нойман Времетраене: 1:08 мин. Силата на българските суперхрани Георги Жеков Времетраене: 0:58 мин. Игра по правилата Лиз Томфорд Времетраене: 0:51 мин. Изпитанието е пътят Райън Холидей Времетраене: 1:00 мин. Как работи политиката Времетраене: 0:50 мин.

Скъпи читатели, предстои ви да потънете в мащабен исторически епос, който разказва за съдбата на китно българско село (а и на цял един народ) във време трагично и време героично. Десетки смели сърца населяват този роман, изпълнен с бурни събития, жителски радости, но и с много кръв и страдания. В тази завладяваща панорама от лица и тайнствено-драматични събития се оглежда съдбата на нашия смел народ, който има всички основания да се гордее с предците си и който открива смелостта в гените си.

А там, на митичния Скардаг, все още обикаля един бял вълк, който пази спомена за всеотдайната любов между Вълю и Зана.

"Скардаг" се нарежда до най-силните ни исторически романи, станали вече класика. Приятно четене.

Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон".

"Всяка истина ражда легенди

Тишината беше леденостудена. Тя поглъщаше лъчите от пълната луна и през огледалната повърхност на кристалите от дебелата снежна покривка ги изпращаше обратно към звездното небе. По тези места на планината царуваха законите на дивото съжителство. Цялата глутница вълци се беше спотаила зад едно паднало дърво и наблюдаваше с изострено внимание голяма преспа сняг само на няколко метра пред нея. Вълците бяха като дисциплинирана армия, която очакваше сигнала на своя водач, Черния вълк, за да се втурнат в решителна битка срещу своя заклет враг - Вълю човека. Те съзнаваха, че битката ще бъде кървава и че тази нощ за много от тях можеше да бъде последна. Черния вълк беше впил острия си поглед в очите на Вълю, чиито капани около къщата на неговото стадо бяха покосили много от глутницата. Самият той беше попадал не един или два пъти в металните им челюсти, но благодарение на своята смелост и сила винаги успяваше да се измъкне. По цялото му мощно тяло имаше все още незараснали рани. Черния надушваше и друго - между неговата глутница и човека освен острите зъби на заровените в снега капани някъде там, зад голямата преспа сняг, до коленичилия в бойна готовност човек, се бяха притаили в очакване на битката и двете му огромни кучета.

Точно сега, когато стадото беше народило ярета и агнета, Вълю беше длъжен да се справи с кръвожадния си противник и да защити клетото си стадо. Капаните наоколо и храбрите кучета Каракачана и Гаджука си вършеха работата. Но тази зима като че ли нямаше край, нямаше и желание да си отива. Студът и късите дни изостряха глада на хищниците по тези високи места. А младата кръв в топлата къща засилваше техния апетит и те ставаха все по-агресивни. Пък и при пълнолуние набезите им бяха по-организирани. Вълю знаеше много добре какво би последвало, ако не вземеше мерки. Той познаваше вълчия нрав. С дясната си ръка стискаше дръжката на кинжал, който стърчеше от пояса му откъм гърба. Подпрян на ляв крак, с лявата ръка той държеше друг кинжал, който му стигаше до лакътя. Бойното изкуство бе усвоил от онези мъже, които го бяха отгледали в Балкана след смъртта на баща му - каракачаните. Той наблюдаваше, без да помръдне. Усещаше вълчата миризма. Усещаше всяко движение на хълбоците и зачестилото от напрежение дишане на животните. Краищата на дългата му черна коса висяха на ледени висулки от двете страни на лицето му. Черният му шаячен клин, натъпкан в здрави ботуши от биволска кожа, го правеше подвижен и бърз. Черната тъкана риза бе запасана във вълнен пояс. А там той винаги държеше и тези остри, изковани от здрава гръцка стомана кинжали. Те бяха единственото му оръжие, но достатъчно за човек с неговия опит. Късият елек бе отворен, за да дава по-голяма свобода на силните му ръце.

Двете огромни кучета бяха готови да скочат веднага щом стопанинът им даде знак. Отляво беше Гаджука, който вече четири години неизменно следваше своя господар. Тялото му беше като бойно знаме. Всички белези от многото битки доказваха неговата смелост и преданост към своя господар. Та нали точно затова и си получи името Гаджука. Още като кутре кучето си загуби опашката в една неравна битка, но пък спечели сърцето на човека. От дясната страна на Вълю тежко дишаше огромният пес Каракачана. Той беше скъп дар от дядо Христо Каракачана, който беше отгледал Вълю от дете. Това куче не познаваше страха. За повече от пет години то бе доказало предаността си. А храбрият му нрав и силното тяло плашеха дори мечките по тези места. Вълю за миг си спомни думите на дядо Христо, когато го учеше на бойно майсторство: "Има три неща, които трябва да притежава един истински боец - ловкост, бързина и смелост. Ако ловките ръце и бързите нозе объркат противника, то смелото сърце трябва да го накара да замръзва от страх и да се моли за живота си".

Вълю и Черния се гледаха в очакване на решителния момент. И кой знае колко дълго щеше да продължи това очакване, ако изведнъж звук от внезапно затворени челюсти на един от капаните не прониза тишината. Чу се писък на млада вълчица. Нейното погрешно движение се оказа фатално. Здравите пружини на капана я бяха приклещили в смъртоносна захапка през хълбока. Вълчи писък, гърмеж на метални челюсти, примесен с чупене на кости, кучешки лай, преминаващ в свирепо ръмжене, заляха планината. На светлината от пълната луна се мяркаха сенките на вълци, посечени от острите кинжали на Вълю. Виждаше се и как огромните тела на кучетата настървено разкъсват и последния противник. Те бяха бързи и ловки. Обръщаха се светкавично, щом някой вълк се опитваше да ги нападне изотзад. Забиваха острите си здрави зъби във вратовете на вълците и с едно движение ги запращаха в снежните преспи.

Черния, успял да избегне острите метални шипове на капаните, се доближи до човека. Знаеше, че трябва да го издебне в гръб, за да скочи върху него. Но човекът се движеше толкова бързо, а двете остриета на кинжалите му се въртяха като мелница и посичаха всичко наоколо. Снегът стана червен от вълчата кръв. Черния намери удобен момент, но точно преди да скочи, усети челюстите на огромния Каракачан в гърба си. Извърна дебелия си врат към него, но в този момент Гаджука го захапа за гърлото. С крайчеца на очите си човекът видя това, но не спираше да върти острите си кинжали, докато и последният вълк не падна мъртъв. Когато се увери, че всички вълци са мъртви, а ако имаше оцелели, вероятно вече бяха избягали надалеч от това зловещо за тях място, той се обърна към двете си кучета. Те вече не позволяваха на Черния да диша и последният му дъх потъна в снега като дълбоко стенание.

Вълю свали двата си ножа и от тях потече кръв, която бързо попи в дълбокия сняг. Обърса ги с шепа сняг и ги пъхна отново в пояса си откъм гърба. Обходи мястото. Нямаше и следа от жив вълк. Изпаренията от топлата кръв и потта на човека се издигаха към пълната луна. Всички капани бяха със затворени челюсти. Някои от тях стискаха само крак от вълк, други пък бяха захапали цяла козина. Вълю се спря пред безжизненото тяло на онази млада вълчица, чиято грешка даде началото на цялата битка. Тя беше мъртва. Той приклекна и разбра, че капанът беше пречупил гръбнака ѝ. Пълните ѝ вимета показваха, че нечий живот все още се нуждае от това мляко. Миг след това, близо до изплезения между зъбите ѝ език, една бяла топка се промуши и жадно се устреми към все още топлата ѝ гръд. Вълю се наведе над мъртвото тяло и пое в дланите си малкото нещастно кутре. То не издаде и звук, но затова пък много бързо избра един от пръстите му и жадно започна да го смуче. Човекът се усмихна. Изправи се и повдигна с една ръка снежнобялата топка към светлината на луната.

– Прощавай, малки приятелю. Прощавай, задето отнех живота на твоята майка - прошепна на кутрето. Усети израстващите малки зъби на вълчето по пръста си и отново се усмихна. След това го постави до напращелите от мляко гърди на мъртвата вълчица. Кучетата изръмжаха, без да пускат месата на Черния. Вълю им даде знак и те се отдръпнаха покорно.

Вълчето жадно засмука от безжизненото тяло и издаде звук на доволство. Вълю огледа отново наоколо и бавно закрачи из преспите. Кучетата го последваха. Той провери всеки един от капаните, зареди ги наново и внимателно ги засипа със сняг. Отчупи от близкото дърво по чатал и много внимателно го забучи до всеки капан. Събра все още топлите и кървящи трупове на вълците и ги натрупа на камара. След това се върна до вълчицата, където малката бяла топка все още беше заровила муцуна в корема ѝ. Внимателно разтвори челюстите на капана, за да освободи мъртвото ѝ тяло и го отмести настрана. Загърби приятелите си и се зае с подготовката и на това коварно желязо. За първи път усети съпротива. За миг се зачуди каква жестокост притежават тези остри зъби. Отмести падналата над лицето си коса и разтвори желязото с кратко ръмжене. Издиша дълга струя пара от силните си гърди и се изправи. Верните кучета следяха всяко негово движение. Направи няколко крачки и дочу лекото гърлено скимтене на Гаджука. Спря се и погледна назад. Когато срещна погледа на своя стопанин, кучето леко наведе глава, погледна към мъртвата вълчица и легна в кървавата преспа сняг. Не искаше да тръгва.

– Сигурен ли си, че така трябва, Гаджук?

Кучето наведе още по-ниско главата си в снега. Тишината беше толкова дълбока, че можеше да се чуят стенанията на вековните дървета по този край. Точно в този момент Вълю дочу нещо като ръмжене или скимтене, или и двете заедно. И този звук идваше изпод мъртвата козина на вълчицата. Видя как снежната топка пълзи в снега към заровения наблизо капан. Грабна вълчето точно преди студеният метал да направи смъртоносната си захапка. Притисна го до гърдите си. Гаджука изплези щастливо език. Вълю се приближи до него и коленичи. Кучето навря муцуната си там, където беше сгушена малката бяла топка, и щастливо облиза лицето на своя господар. След него дойде и Каракачана. Той също изглеждаше щастлив. Тази планина бе обитавана от живи същества, които се бореха непрекъснато за поредния ден, поредния залък и поредната глътка вода. Вълю уважаваше всяко живо същество в това царство. Знаеше, че в тази борба, ако не си победител, ще бъдеш жертва. Такъв беше законът, а той се отнасяше за всички същества, които обитаваха тези места - законът на Скардаг."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg