Джак Ричър: Сигнал за опасност

Трето издание. Хоби Куката дължи целия си живот на една тайна отпреди близо трийсет години. Затова е взел мерки да я запази. Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото. Джак Ричър.

Тя се свързва с него. Той се съгласява да действа. Нов сигнал. Хоби се намесва, за да ликвидира опасността. Най-голямата му грешка от трийсет години насам. Джак Ричър разполага само с няколко дни, за да си проправи път през лабиринтите на военната бюрокрация и бруталния свят на финансовите акули в Манхатън. А там го очаква Хоби Куката, най-жестокият противник, с когото някога се е сблъсквал.

"Тази поредица води до пристрастяване."
Ню Йорк Таймс

"Най-страхотният екшън герой на нашето време!"
Стивън Кинг

"Джак Ричър е днешният Джеймс Бонд - екшън герой, на който не можем да се наситим."
Кен Фолет

Книгата е част от поредицата за Джак Ричър на Лий Чайлд.

"Джак Ричър видя мъжа, който влезе през вратата. Всъщност нямаше врата, а един голям отвор на мястото на предната стена. Барът се сливаше с тротоара. Отпред, под изсъхнала стара лоза, която хвърляше някакво подобие на сянка, имаше маси и столове. Беше помещение с една липсваща стена. Ричър предполагаше, че има нещо като желязна решетка, с която го преграждат, когато затварят. Ако изобщо затваряха. Самият той никога не бе виждал бара затворен, макар да се отбиваше тук в най-невероятни часове.

Непознатият направи няколко крачки и примижа, за да могат очите му да привикнат с полумрака след жаркото слънце на Кий Уест. Беше юни, точно четири следобед в най-южната точка на Съединените щати. Доста пò на юг от повечето Бахамски острови. Горещо, бяло слънце и жестока температура. Ричър седеше на една маса в дъното, отпиваше вода от пластмасова бутилка и чакаше.

Мъжът се заозърта. Барът беше нисък, построен от стари, потъмнели от слънцето дъски, като че ли разковани от бракувани лодки. По дъските висяха различни морски дрънкулки – старинни пиринчени предмети, зелени стъклени фенери, прокъсани рибарски мрежи. И риболовни принадлежности, както смяташе Ричър, макар че през живота си не беше уловил нито една риба. Не беше плавал и с платноходка. Стените на заведението бяха покрити с десетки хиляди визитни картички, включително и таванът. Някои от тях изглеждаха нови, други бяха пожълтели и оръфани – свидетелства за начинания, приключили преди десетилетия.

Непознатият се насочи към бара. Беше възрастен. Може би към шейсет, среден на ръст, широко-плещест. Лекарите биха казали, че е с наднормено тегло, но за Ричър беше в добра форма, макар и превалил билото. Мъж, отстъпващ под натиска на времето елегантно, без да се вълнува особено от това. Беше облечен като градски човек от северните щати, на когото се е наложило внезапно да замине на юг. Светлосив панталон, широк в горната част, тесен долу, тънко измачкано бежово сако, бяла риза с разкопчана яка, синкавобяла кожа на шията, тъмни чорапи, градски обувки. От Ню Йорк или Чикаго, предположи Ричър, или може би от Бостън. Явно бе прекарал по-голямата част от лятото в помещения и автомобили с климатик, а това сако и този панталон сигурно бяха висели в гардероба му, откакто ги бе купил преди двайсетина години, и ги бе вадил от там много рядко, само при подходящи случаи.

Мъжът стигна до бара, бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл. Малък, издут, от хубава черна кожа. От тези, които идеално приемат формата на това, което сложиш вътре. Ричър видя как мъжът го отваря с ловко движение, как го показва на бармана, как задава някакъв въпрос. Барманът извърна лице, сякаш го бяха обидили. Непознатият прибра портфейла си и приглади сивите кичури към изпотения си скалп. Промърмори още нещо и барманът извади една бира от сандък с лед. Мъжът прилепи за момент бутилката към лицето си, а после отпи голяма глътка. Оригна се дискретно зад дланта си и се усмихна, сякаш току-що бе преглътнал някакво дребно разочарование.

Ричър отпи голяма глътка вода. Най-здравият мъж, когото някога бе виждал – един белгийски войник, – се кълнеше, че ключът към добрата форма е да пиеш по пет литра минерална вода на ден. Това правеше някъде около галон и понеже белгиецът беше дребен, наполовина на него, той смяташе, че трябва да поглъща двойно повече вода. Десет еднолитрови бутилки. Още с пристигането си тук следваше този режим и той му се отплащаше. Никога не се бе чувствал по-добре. Всеки ден в четири следобед сядаше на сянка и изпиваше четири бутилки минерална вода със стайна температура. Сега беше пристрастен към водата така, както някога към кафето. Възрастният мъж се подпря на бара и отпи от бирата си. Огледа помещението – освен бармана и Ричър вътре нямаше никой друг. Приближи се до масата му и направи неопределен жест с бирата в ръка, нещо като „може ли“. Ричър кимна към стола срещу себе си и отвори третата бутилка вода. Непознатият се отпусна тежко. Беше от хората, които държат в джобовете си ключове, пари, носни кърпи и какво ли не, така че задникът му изглеждаше по-дебел, отколкото беше в действителност.
– Ти ли си Джак Ричър? – попита той.

Не беше от Чикаго или Бостън. Със сигурност беше от Ню Йорк. Акцентът му беше точно като на един негов познат, прекарал първите двайсет години от живота си в Манхатън.
– Джак Ричър? – попита отново мъжът.

Отблизо се виждаха малките му умни очи, скрити под надвиснали вежди. Ричър отпи и го погледна през бистрата вода в бутилката.
– Ти ли си Джак Ричър? – попита мъжът за трети път.

Ричър остави бутилката на масата и поклати глава.
– Не – излъга той.

Раменете на непознатия увиснаха едва забележимо. Разочаровано. Той повдигна ръкава си и погледна колко е часът, после премести тежестта си напред, сякаш за да стане, но се отказа. Може би изведнъж реши, че има време за губене.
–Четири и пет – отбеляза непознатият.

Ричър кимна. Възрастният мъж размаха празната бирена бутилка към бармана, за да му донесе нова.
– Ама че жега – каза той. – Не се диша.

Ричър пак кимна.
– Познаваш ли Джак Ричър?

Ричър сви рамене и попита:
– Можеш ли да го опишеш?

Мъжът отпи жадно от втората бутилка, избърса устата си и се възползва от жеста, за да прикрие още едно дискретно оригване.
– Не – каза той. – Знам само, че е едър. Затова те попитах.
– Тук е пълно с едри мъже. Като навсякъде.
– Но не си чувал това име, така ли?
– А трябва ли? Кой се интересува?

Непознатият се усмихна, сякаш да се извини за своята натрапчивост.
– Костело – отвърна той. – Приятно ми е.

Ричър вдигна бутилката си в отговор.
– Бегълци ли издирваш?
– Частен детектив съм – отговори Костело.
– И търсиш човек на име Ричър? Какво е направил?

Костело сви рамене.
– Нищо, доколкото знам. Просто поискаха от мен да го открия.
– И смяташ, че е някъде тук?
– Миналата седмица е бил тук – отвърна Костело. – Има банкова сметка във Вирджиния и е прехвърлял пари в нея.
– От Кий Уест?

Костело кимна.
– Всяка седмица в продължение на три месеца.
– Е, и?
– Значи работи някъде тук. Поне от три месеца. Все някой би трябвало да го познава.
– Само че никой не го познава, така ли?

Костело поклати глава.
– Разпитах нагоре-надолу по Дювал Стрийт, където май е целият живот в този град. Едно момиче от стриптийз бара спомена, че някакъв едър мъж бил в града точно от три месеца и всеки ден в четири идвал тук да пие вода. – Той замълча и впери очи в него, сякаш за да го предизвика.
– Съвпадение – каза Ричър.
– Предполагам – промърмори Костело, вдигна бирата си и отпи, без да откъсва изпитателния си поглед от него.
– Тук има много приходящи. Непрекъснато идват и си отиват.
– Предполагам – повтори Костело.
– Все пак ще се ослушвам – обеща Ричър.
– Ще съм ти благодарен – каза Костело неуверено.
– Кой го търси? – попита Ричър.
– Клиентката ми. Госпожа Джейкъб.

Ричър отпи вода. Името не му говореше нищо. Джейкъб? Не беше чувал за такава особа.
– Добре. Ако го срещна, ще му кажа, но не храни прекалени надежди. Не се срещам с много хора.
– Работиш ли?

Ричър кимна.
– Копая плувни басейни.

Костело се замисли като човек, който знае какво е плувен басейн, но не си е давал сметка как се появява на бял свят.
– Багерист ли си?

Ричър се усмихна и поклати глава.
– Тук няма такова нещо. Копаем на ръка.
– На ръка? – учуди се детективът. – С лопати?"
Из книгата

Лий Чайлд е псевдонимът, под който твори Джеймс Д. Грант - създателят на легендарния герой Джак Ричър. Познат от десетки бестселъри, Джак Ричър е бивш военен, чиито разследвания и неутолима жажда за справедливост поглъщат вниманието на любителите на трилъра. А що се отнася до псевдонима на писателя Джеймс Грант, той произлиза от семейна шега. Името на автомобила Renault's Le Car се чуло като Lee Car. В следващите часове, в рамките на шегата, името Lee било закачано от Джеймс и съпругата му за какво ли не. Е, в тази игра, Лий Чайлд (Lee Child) е дъщерята на писателя. Самият Джеймс Грант се шегува, че с този избор на псевдоним, по азбучен ред името му попада в библиотеките между имената на Реймънд Чандлър и Агата Кристи. Дори да има зрънце истина в тази история, тя не е толкова известна на широката публика. За сметка на това, Лий Чайлд става известен в целия свят.

Първата си книга написва сравнително късно - на 43 годишна възраст. Затова пък успехът не се забавя - още с този дебютен роман (Място за убиване, Killing Floor), писателят запознава читателите с Джак Ричър. За тази книга той става носител на престижни литературни награди като Anthony и Barry. Врагът (The Enemy) му донася наградите Barry и Nero за най-добър роман.

От 1997 г. до днес се появяват повече от 20 заглавия, издадени в повече от 100 държави, продадени в над 100 милиона екземпляра и преведени на 49 езика. През 2012 г., деветият му роман (Един изстрел,One Shot) е адаптиран за широкия екран с участието на звездите Том Круз, Робърт Дювал, Розамън Пайк, Джай Къртни и Дейвид Ойелоу. Завладяващата история от Не се връщай (Never Go Back) отново ни среща с Том Круз като Джак Ричър. Откупени са и филмовите права за всички романи. И докато заглавията в поредицата продължават за заемат върховите места в световните класации за бестселъри, Лий Чайлд не спира да пише. А на въпроса какво, отговаря: "Същото, но различно". След главозамайващия успех на романите му, може би феновете на Лий Чайлд вече се питат - какво ли е правил той през всичките години, преди да открие призванието си на писател? В отговор на този въпрос, ето и неговата кратка биография:

Джеймс Д. Грант е роден през 1954 г. в Ковънтри, Англия, но семейството се мести в Бирмингам. Случайно или не, завършва гимназия в същото училище, където учи друг знаменит съвременен писател - Дж. Р. Р. Толкин. Джеймс завършва право в Университета в Шефийлд, като междувременно играе в университетския театър. След завършването започва и кариерата му в телевизията, продължила цели осемнадесет години. През този период, който съвпада със златната epa за британската телевизия, той работи като технически асистент и продуцент, също така пише новини и сценарии за сериали и реклами. Внезапно обаче е съкратен от телевизията, тъй като се налага компанията да намали разходите си. Вместо житейска криза, това събитие се оказва ключът към началото на блестящата му писателска кариера.

Той започва работа като синдикален организатор в супермаркет, но има планове за свободното си време. Бивайки винаги ненаситен като читател, Джеймс Грант прави инвестиция в хартия и моливи на стойност шест долара и сяда, за да напише първия си роман. Скоро след издаването на книгата се премества заедно със семейството си в Манхатън, Ню Йорк, което е още една сбъдната негова мечта. Макар че не залага големи надежди на първите си книги, новосъздаденият писател Лий Чайлд скоро е застигнат от славата. Тя също започва да работи за него, като днес той е един от най-продаваните автори в света. Лий Чайлд прекарва свободното си време в четене, слушане на музика и гледане на футбол. То се разделя между апартамента в Манхатън, къщите в Англия и Франция или самолета - докато пътува между тях. Поредицата за Ричър все още е изключително успешна и продължава да набъбва с все нови и нови истории.

Обсидиан ООД
София 1504
ул. Тича 3Б
office@obsidian.bg