Пасажер 19

Джемър Дейвис се занимава с разследване на самолетни катастрофи. Изчезването на един малък самолет над джунглата в Колумбия е статистическа трагедия, но... този път с една ужасяваща подробност - дъщерята на Дейвис, която е на стаж в Южна Америка, фигурира в списъка на пътниците.

Разстроеният баща заминава за Богота и с гръм и трясък се включва в следствието. Мястото на катастрофата е открито и става ясно, че не може да има оцелели. Но с напредване на разследването някои факти започват да озадачават Дейвис. Двамата пилоти са били застреляни преди разбиването на самолета, а с тях и един пасажер. А когато се установява, че телата на двама пътници не са открити, възникват подозрения за отвличане и започва търсене на изчезналите. Дейвис открива и още по-зловещ заговор зад катастрофата - заговор, който стига до най-високите нива на властта във Вашингтон. Но какво общо има дъщеря му с всичко това?

"Високоскоростен приключенски трилър, преливащ от напрежение. Интелигентно написан въз основа на внимателни проучвания."

Книгата е част от поредицата Кралете на трилъра от ИК Бард.

"Лошите новини рядко са предвидими - могат да дойдат посред нощ като почукване на вратата или нервно иззвъняване на телефона. Понякога ни връхлитат като шокиращо телевизионно изображение, като нещо, което се запечатва завинаги в съзнанието ти, където и да си и каквото и да правиш в момента. Най-лошите новини винаги пристигат, когато най-малко ги очакваш. За Джемър Дейвис лошата новина дойде по пладне в ясен неделен ден.

Сутринта бе минала безметежно и той се намираше точно където искаше да бъде. Мастилото едва бе изсъхнало от оценката му за поредния хидроплан, един Джей-3 Вълче, даден му от добър приятел за ранно утринно соло. Времето бе идеално, небето синьо, бризът галещ и в продължение на цели два часа той бе кръстосвал над езерата по територията на резервоара Лунга, по границата на базата на морските пехотинци в Куонтико, Вирджиния, наслаждавайки се като хлапе на новото си колело.

Беше се зарибил миналото лято, когато същият приятел го бе взел на риболов в Аляска. Две седмици на пълно усамотение, нощуване под звездите и ловене на пъстърва от поплавъците на Де Хавиланд Бобър. За Дейвис това бе нов начин на летене. Хидропланите не бяха смайващо постижение на самолетостроенето, но имаше някаква първична свобода в това да разполагаш за писта с две трети от земната повърхност. Така че той продължи да се плъзга по езера и да каца в притоци, като човек без никаква грижа за нищо, докато индикаторът за нивото на гориво не го свалеше на земята.

Малко неохотно Дейвис вдигна Вълчето на триста метра - не се бе издигал толкова днес - и го насочи по курс за прибиране в базата на хидроплани край Честър, сгушена сред зелените брегове на река Апоматокс. Кеят се показа в далечината и Дейвис снижи плавно над застиналата като огледало вода. Беше на повече от километър, когато забеляза в края на пристана познат силует.

Чукна върху дросела и снижи Вълчето още малко, на височина едно крило над повърхността. Насочи се право към слабия мъж, който го чакаше с ръце в джобовете. Късата му прическа и изправената му стойка подпечатваха самоличността му.
Лари Грийн го бе открил.

Дейвис прелетя точно над главата на Грийн и вкара Вълчето в остър вираж. Премина в плавен завой и направи финален заход срещу вятъра. Това му бе хубавото на хидропланите - без ограниченията на бетонната писта можеш да кацнеш в която посока пожелаеш. Поплавъците целунаха езерото и по кобалтовосинята повърхност се появиха две успоредни разпенени бели следи. Когато самолетът се успокои, Дейвис внимателно се отправи към кея. Юридически погледнато сега той управляваше плавателен съд, и то такъв без заден ход, което сериозно ограничаваше маневреността му. Угаси двигателя, преди да стигне до мястото за швартоване, а Грийн хвана крилото, за да му помогне да се намести. След като се увери, че двете въжета са надеждно фиксирани, Дейвис проговори първи:

– Трябва да те взема някой ден, Лари! Онзиден минах прегледа и оттогава ми се върти мисълта да си купя един такъв, може би с малко по-голяма товароподемност, но... - Спря насред изречението. Грийн го гледаше втренчено - генерал от запаса, който не бе изгубил нищо от генералското си излъчване. Явно не бе дошъл да обсъждат техническите характеристики на хидроплани. А Лари Грийн да не говори за хидроплани бе все едно епископ да не споменава Бог. – Какво има? - попита Дейвис. – Имаш работа за мен ли? Да се сетя, а...? Самолетна катастрофа в Монголия и никое от момчетата ти не иска да лагерува шест месеца с мармоти.

Дейвис бе работил за Грийн във ВВС и двамата бяха опитни следователи на инциденти със самолети. След пенсионирането си генералът се бе издигнал до поста началник-отдел Авиационна безопасност към НКБТ и през последните години се бе възползвал от помощта на Дейвис при няколко заплетени катастрофи в чужбина. Но онова, което Дейвис виждаше в момента, не бе изражението на командир, комуто предстои да възложи задача. Погледът на Грийн бе напрегнат, устните му леко разтворени, като на човек, който знае какво трябва да каже, но не е сигурен как да го направи. След толкова години Дейвис смяташе, че вече е наблюдавал всяко настроение и всяка реакция в каталога на генерала. Но подобна нерешителност виждаше за първи път."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg