Когато едно семейство е принудено да бъде заедно по Коледа за толкова дълго време, нищо не може да остане скрито. За първи път от години цялото семейство Бърч се събират за Коледа под един покрив. Дори по-голямата дъщеря на Ема и Андрю, която обикновено е заета да спасява света, се присъединява към тях в старото семейно имение в английската провинция. Оливия се връща вкъщи само защото се налага - тя е лекар и след края на поредната мисия в чужбина, където е била в центъра на епидемична зараза, трябва да остане под карантина за една седмица... А заедно с нея и цялото ѝ семейство.

По-малката и лекомислена дъщеря Фийби е съсредоточила цялото си внимание върху скорошната си сватба.
Бащата Андрю се усамотява в кабинета си, където пише язвителни рецензии за ресторанти и си спомня дните си на военен кореспондент, а съпругата му Ема иска всички да изкарат приятно празниците и не споделя с тях тревожните новини, които е получила наскоро. Оливия се опитва да преодолее културния шок от завръщането си в Англия и да се изправи пред на пръв поглед незначителните проблеми на роднините си.

Когато едно семейство е заедно за толкова дълго време, нищо не може да остане скрито и всички проблеми и тайни излизат наяве. Скоро става ясно колко много неща не знаят един за друг. Но нищо не е по-шокиращо от неочаквания гост, който се присъединява към семейство Бърч...

На моменти сърдечен разказ, в други - ироничен и хаплив, "Седем дни от нашия живот" ще допадне на всички, които с удоволствие (или не) се връщат в родните си домове за празниците и ги прекарват със семейството си.

Франческа Хорнак е английски писател и журналист. Работила е за "The Sunday Times", "The Guardian", "Metro", "Elle", "Grazia", "Stylist", "Marie Claire", "Cosmopolitan" и "Red". "Little Island Productions" са закупили правата за филмирането на дебютният ѝ роман "Седем дни от нашия живот". Преди него е написала две нехудожествени книги.

"Оливия беше наясно, че онова, което вършат, е много глупаво. Ако ги видеха, автоматично щяха да ги върнат у дома и най-вероятно да ги пратят на съд. Да не говорим пък, че дори елементарно докосване помежду им можеше да се окаже опасно за живота. Но кой ли би могъл да ги види? Плажът беше пуст и толкова тъмен, че мастиленосиньото море пред тях се виждаше на не повече от няколко крачки. Единственият звук наоколо беше ленивото разплискване на вълните. Докато крачеха в прибоя, тя усещаше с фибрите на цялото си тяло нищожните сантиметри, които деляха лактите им. Искаше ѝ се да каже: "Не трябва да го правим", само дето още нищо не бяха направили. Все още не бяха нарушили правилото за нулев допир.

Вечерта беше започнала в бара на плажа - с бутилки бира, а после силен ром и кока-кола. Бяха седели под ламаринения покрив на заведението часове наред с една ветроупорна лампа на масичката между тях, докато накрая небето не се беше запалило в бронзови пламъци. Бяха говорили как след пет седмици ще се приберат у дома за Коледа и как и на двамата им се иска после да се върнат обратно тук, в Либерия. Тя му беше разказала за Абу - момченцето, което беше лекувала и за което беше ридала на същия този плаж в деня, в който то беше починало. След това разговаряха за родните си места, за медицинските университети, където бяха учили, за семействата си.

Неговият живот в Ирландия изобщо не приличаше на нейния. Той бил първият в семейството, който не само завършил висше образование, но и излязъл в чужбина. Тя се беше опитала да му обясни как изборът ѝ на медицината като професионално поприще бил нещо като своеобразен бунт срещу родителите ѝ и очите му се бяха разширили от изумление - по същия начин, по който се бяха разширили и когато му беше признала, че често доброволно приемала да работи по Коледа, за да избегне срещите със семейството си. Беше забелязала тези очи още при първата им среща в лечебния център - всъщност те бяха единствената видима част от него зад прозрачния визьор на защитния костюм. Бяха сиво-зелени, като морето в Норфък, с толкова наситено черни мигли, че изглеждаха като извити със спирала. В бара беше вторачила поглед в ръцете му, които не преставаха да подръпват нервно отлепеното крайче на етикета върху бирената бутилка. Бяха като нейните - сухи и загрубели от постоянно миене с хлорни разтвори. Прииска ѝ се да грабне една от тях и да я погали.

Когато работното време на бара приключи, звездите отдавна бяха изгрели - бляскави бучици захар, разпръснати по тъмното небе. Нощният въздух галеше голите ѝ ръце.
– Ще се поразходим ли? - предложи Шон и се изправи.
Оливия обикновено гледаше мъжете право в очите, но точно този мъж тук беше с цяла глава по-висок от нея. А после дойде и онзи миг - миг, осветяван единствено от ветроупорната лампа, в който погледите им се бяха приковали един в друг и тя беше усетила как нещо в стомаха ѝ се преобръща.

И сега, нагазили до глезени в прибоя, телата им почти се докосваха. Бялата пяна по водата проблясваше. Тя изгуби равновесие от блъсналата се в краката ѝ по-силна вълна и той веднага се завъртя назад така, че тя едва не падна върху него. Шон протегна ръце, задържа я здраво, а после я прихвана през кръста. Тя се обърна бавно в прегръдките му, застана с лице към него и усети как дланите му се спират на кръста ѝ. Сантиметрите между устните им трябваше да бъдат скъсени. И докато той свеждаше глава и плъзваше устни по нейните, в съзнанието на Оливия отново проблесна мисълта, че това е най-глупавата ѝ постъпка, откакто се помнеше."
Из книгата