"Какво ни прави силни? Какво ни кара да се впускаме с главата напред в опасни ситуации, в които преди не сме си и помисляли, че може бъдем поставени? Какво ни кара да предприемаме действия, които излагат живота ни на риск? Какво сме готови да извършим в името на спасението на нас самите, на хората които обичаме? В името на любовта? Кое е това чувство, което ни изпълва със смелост и решителност?
Историята, за която ще стане дума в тази книга, може да даде отговори на някой от тези въпроси, но предполагам, че при всеки получен отговор, ще изскочи поне още един нов въпрос и така до безкрайност. Сега, години след събитията описани по-долу, аз все още продължавам да си задавам въпроси. На някои си отговорих, на други продължавам да търся отговорите, а трети спрях изобщо да си задавам. Знам само, че всичко, което ми се случи, ме направи по-силен. Накара ме да гледам с други очи на живота. Отвори сетивата ми и ме накара да прогледна за красотата му, за даровете които ни предлага всеки ден. Престанах да приемам всичко за даденост и започнах да го приемам като един заем - заем, който не знам дали е краткосрочен или дългосрочен, но заем, който един ден със сигурност щеше да ми се поиска с лихвите. А в какво се изразяват лихвите на живота? Не в пари, разбира се! А в какво тогава? Аз стигнах до собственото си заключение, че тези лихви са делата, които ние вършим през съществуването си. Делата на живота ни!
Тази промяна в мен се случи през лятото на две хиляди и втора година. Тогава бях на двадесет и седем години, близо метър и осемдесет и тежах осемдесет килограма. Живеех в гр. Пловдив заедно с майка ми, понеже три години преди това баща ми беше починал след тежко боледуване. Работих в строителна бригада като шпакловчик и монтажник на гипсокартон. Имаше много работа, но и командировките бяха много. Работихме в цялата страна, навсякъде, където ни изпрати Петър – собственикът на фирмата. Бригадата се състоеше от около десет – дванадесет души, но всички бяхме пръснати по различни краища на България. Едни работиха в гр. Елин Пелин, други в Пловдив, трети в Карлово и така нататък. Имаше и две момчета от нашите, които работиха в гр. Харманли.
Там им трябваше шпакловчик и един ден Петър ми съобщи, че трябва да замина. Призля ми. Тъкмо си бях свикнал да съм си в Пловдив и сега наново трябваше да си стягам багажа. Вечерта преди да замина се събрахме с приятелите ми в едно махленско заведение – ресторант Бумеранг или Бумса, както си го наричахме на галено ние. Пихме по някоя ракия и аз се насвятках като поп на кръщене. Едва се прибрах до вкъщи и след дълги усилия да се съблека, си легнах в леглото. На сутринта в главата ми отекваха множество камбани.
Влязох, залитайки в банята, все още замотан от снощния запой и си наплисках лицето с вода, след това захапах чучура на мивката и започнах жадно да пия. Измих си зъбите и малко след това – повърнах. Измих ги пак, наврях си главата под чучура и усилих струята, стоях така около минута. Почувствах се по-добре. Взех си довиждане с майка ми и се отправих към таксито, което ме чакаше пред входа за да ме закара на автогара Юг. От там трябваше да хвана междуградския автобус Пловдив – Свиленград. През белите облачета от изток се процеждаше пролетното априлско слънце."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.60 / 5 гласа 
