"– В теб може ли да се влюбват?
Не чух веднага въпроса. Зает с изключително тежката задача да се надигна от земята, без да се опирам в нея с разранените си до кръв юмруци, почти бях забравил за момичето. Подобни неща често се случват при най-жестоките боеве – към края им дори се забравя причината за свадата.
– В теб може ли да се влюбват?
Най-накрая успях да се изправя. Най-силно ме боляха ръцете, и това не беше зле. Изглежда, бях успял да блокирам повечето удари. Ако не беше правият в лицето, който получих в последните секунди, победата щеше да е идеална. И безкръвна; за мен, разбира се...
– В теб може ли да се влюбват?
Гласът на момичето бе настоятелен и спокоен. Сякаш тримата здрави негодници не бяха влачили преди малко към пейката точно нея, отбраняваща се отчаяно и неумело. Сякаш изобщо не се беше случило краткото, безпощадно сбиване, към края на което аз за пръв път преминах невидимата граница – започнах да се бия, без да ги щадя. До смърт. Защото иначе щяха да убият мен.
Сякаш се видях отстрани. Висок, мускулест, с разпрана риза, с обляно в кръв лице. Те какво, бокс ли имаха? Супермен любител, застанал, олюлявайки се, в обкръжението на тримата си повалени врагове и спасената девойка. Могат ли да се влюбят в такъв?
– Да, разбира се – отвърнах аз полугласно, без все още да осъзнавам колко е абсурден този въпрос. – Може...
И погледнах момичето.
Господи, и защо се бяха лепнали точно за нея? Беше още съвсем невръстна, на 13 или на 14 години. Вярно, красива...
Много красива.
Меки кестеняви коси, падащи свободно по слабите рамене. Стройни крака, дълги, но без характерната тийнейджърска несъразмерност. Идеално симетрична фигура, с класическите пропорции на гръцките скулптури. Големи тъмносини очи на разтревоженото, и заради това още по-красиво, лице. Значи все пак се е уплашила... Само гласът е останал спокоен, сдържан...
Гледах момичето, без да мога да откъсна поглед от него. Беше и облечено изумително: с къси, прилепнали шорти, късо потниче от лъскав пурпурночервен плат, вишневи маратонки, бледорозови чорапки, навити на масурче на глезените. На красивата тъничка шийка имаше увита на два пъти златиста верижка, толкова масивна, че през ума ми мина – фалшива. И изведнъж разбрах, че изобщо не е така. В момичето нямаше нищо бутафорно. Верижката бе златна, струваше куп пари.
Господи, как не я бяха нападнали по-рано?
– Много ли те боли? – попита тихо момичето.
Поклатих глава. Боли, разбира се, но точно сега не трябва да мислиш за това. Трябва колкото се може по-бързо да се прибереш вкъщи. И да не скиташ по нощите из най-запустелия градски парк, където е пълно с напушени с трева младежи и надрънкани до козирката пияници.
– Скоро ще мине – каза момичето твърдо, уверено. И ми протегна ръка.
Топли, нежни пръсти докоснаха лицето ми. Тя сякаш не виждаше лепкавата кръв, засъхнала по кожата. Или не се страхуваше да я докосне.
Болката премина.
Сякаш ме облъхна студен вятър. Съзнанието ми се проясни. Тялото потрепери, напрегнах се, готов отново да се хвърля в битка. Готов да умра заради непознатото момиче. Готов да убия всекиго, който посмее да я нарани.
А болката изчезна.
– Много се радвам – продължи момичето. – Красив си, макар че това няма голямо значение. Силен си, но и това не е най-важното. Ти си смел.
Тя замълча за секунда. Пръстите ѝ се плъзгаха по лицето ми и някъде в дълбините на кожата се зараждаше лекичък хлад. Странно, а дланта ѝ бе толкова топла...
– А най-важното е, че в теб може да се влюбват.
Кимнах. Вече напълно съзнателно. Искам да се влюбиш в мен, странно момиче.
Защото аз вече те обичам.
– Ще ме изчакаш ли да порасна?
Тя се усмихна и огромните сини очи пламнаха. Момичето ме питаше, макар вече да знаеше отговора. Сякаш изпълняваше някакъв скучен, но задължителен ритуал.
– Да...
– Тогава протегни ръка.
Нещо малко и тежко полегна в дланта ми. Пръстите ми се свиха от само себе си, скривайки неочаквания подарък.
– Трябва да го носиш, докато не размислиш. Докато не се умориш да чакаш. Аз трябва да тръгвам.
Момичето направи крачка назад. Към тъмнината, към сплетените дървета, към неизвестността.
– Почакай... – пристъпих към нея. – Ще те изпратя...
И отново усмивка – смеещи се очи на лицето на млада богиня.
– Има кой да ме изпрати. Пътят е твърде дълъг... за теб. Радвам се, че се сгодихме. Сбогом.
Обзе ме странно вцепенение. Виждах я как се отдалечава и всяка клетка в тялото ми, всеки мускул, всеки нерв се протягаха напред. Трябваше да тръгна след нея, трябваше да изпратя момичето до дома...
Но не можех да помръдна от мястото си. Просто я гледах. А после разтворих дланта си. И видях пръстен от тежък жълт метал."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
