"Татко...
Такъв е моят живот.
Разбира се, забравил съм много случки и хора, които ми помогнаха да изградя този живот.
Наложи ми се го строя без теб.
Кой знае какъв щеше да бъде животът ми, ако ти в онзи нещастен ден беше постъпил както господинът от втория етаж? Ако не беше отворил или в онази редица беше застанал по-близо до каменната стена над потока?
Може би щеше да успееш да скочиш в него, да се скриеш под моста – нали тогава си бил млад и силен...
Веднага ли си се предал? Не мога да повярвам.
Навярно не си имал време да разбереш какво се случва.
Татко, за какво си мислил в последните мигове от живота си?
Сигурен съм, че твоите последни мисли са били за мен, Робертино.
И за мама.
И за Лиета, твоята малка дъщеричка...
Колко пъти съм си представял тези мигове!
Колко пъти съм се опитвал да си те спомня, гласа ти.
Твоята усмивка. Топлината на ръцете ти.
Ти нито веднъж не си идвал в съня ми. Никога не съм сънувал лицето ти. Но в края на краищата това не е толкова важно. Когато се озова там, ще те позная сред всички други.
Да, аз съм сигурен, че отново ще те срещна. Силно вярвам в Божия промисъл.
Прегръщам те силно и...
До скорошна среща..."
Из книгата