"Джунглата на скакалците е едновременно зловещ и забавен роман. Напомня на "Кланица 5" на Кърт Вонегът по възможно най-добрия начин!."
New York Times Book Review

Никой не очакваше краят да света да дойде точно така. Две хлапета, Роби и Остин, просто се мотаеха и пушеха, когато бяха нападнати и набити от група хулигани, защото им приличали на "захаросани педалчета". Последва поредица от злощастни обстоятелства, които в крайна сметка доведоха до инвазия на огромни разгонени и много кръвожадни богомолки, които се интересуваха само от две неща. И хлапетата, и богомолките са движени от едни и същи разбушували се хормони.

Светът около тях нехае за нуждите, които ги разкъсват, но скоро ще се наложи да им обърне внимание. Стар проект от епохата на Студената война възкръсва, за да даде шанс за спасение на човечеството. Само дето то зависи от същите тия две хлапета, които повече от всичко обожават да пушат цигари и да си говорят мръсотии. Спасяването на света никога не е било толкова забавно. И объркващо.

"Илинг
Четох някъде, че човешките създания са генетично предразположени да регистрират историята.
Вярваме, че това ще ни предпази да не вършим глупости в бъдещето.
Но макар прилежно да сме архивирали подробни записи на всичко, което някога сме правили, пак се изхитряваме да сътворим коя от коя по-големи тъпотии.
Ето я моята история.

Пълна е с неща: двуглави бебета, насекоми с размер на хладилници, Бог, дяволът, воини без крайници, космически кораби, секс, батискафи, кражба, войни, чудовища, двигатели с вътрешно горене, любов, цигари, радост, противобомбени убежища, пица и жестокост.
Такива, дето си ги знаем от памтивека.
Шосе "Кимбър"
С Роби Брийз се движехме по пътя, край който е построен мол "Илинг".
Преди да надраснем страстната си отдаденост към велосипедите ВМХ, с постоянните си тегели през полето, което бяхме кръстили Джунглата на скакалците, проправихме бразди, превърнали се впоследствие в естествено трасе на шосе "Кимбър", сякаш геодезистите и пътните инженери не бяха имали друг избор, освен да се движат по следите, оставени от мен и Роби. С Роби бяхме боговете на бетонните русла и историята доказва, че където някога момчета са карали велосипеди, после там също като чревни глисти се извиват павирани пътища. Вдигнаха и мола – изграден като веселяшка редица долни зъби, той се поусмихва известно време, додето преди около година не цъфнаха празнини в челюстта, щом започнаха да се затварят някои от магазините заради това, че хора напускаха града в търсене на по-добри места.

Велосипедите ВМХ са за хлапета от прогимназията.
Още си пазехме нашите и на моменти с Роби ни минаваше идеята да ги изровим от хванали паяжини ъгли в семейните ни гаражи. Но сега бяхме в гимназията – или поне в гимназиалния курс, защото още от детската градина посещавахме все същата сграда на лютеранската академия "Къртис Крейн" – и бяхме минали на скейтборд, а понякога успявахме да се измъкнем със старата кола на Роби.
Бяхме в десети клас и Роби умееше да шофира, което бе голямо удобство за мен и приятелката ми Шан Колинс.
Винаги можехме да разчитаме на Роби. И аз се уповавах на надеждата – една моя си еротична фантазия – че някоя вечер той щеше да ни изведе от правите като конец пътища в царевичните полета около Илинг и нямаше да възрази да се покатеря върху Шан и да правя секс с нея сред мръсните му дрехи, дето вечно се валяха в стария форд експлорър на баща му.

Оправяне на крака
В петъка, който сложи край на болезнено протяжната първа седмица след пролетната ваканция, с Роби взехме скейтбордовете и ги подкарахме по мърлявата уличка зад Джунглата на скакалците.
На никого вече не му пречеха скейтбордистите.
Е, поне на никого от четирите останали обекта, дето още се крепяха отворени в мол "Илинг", след като закриха завода "Маккиън": обществената пералня, до която Роби все не успяваше да се добере, заведението за палачинки и магазините за алкохол и вещи втора употреба, собственост на пастрока на Шан.
Така че можехме на воля да си караме скейтбордовете там и изобщо да правим каквото ни хрумне.

Ако се съдеше по празните кутийки от бира и загадъчно канапе на цветя, за което бяхме убедени, че е бъкано със срамни въшки, както и по острата воня на урина, ясно беше, че и всички останали в Илинг се примиряваха с липсата на правила за поведение в Джунглата на скакалците.
Във въпросния петък това се оказа голям минус за мен и Роби.
Бяхме си пригодили рампи от провиснали шпертплатови плоскости, опрени върху бетонните стъпала зад напуснат обект, който преди това беше кабинет за медицински педикюр.
– Калпав бизнес план – подхвърли Роби.
– Кое?
– Да оправяш краката на хората в град, от който всеки си умира да избяга.
Роби беше много умен, но умееше да е толкова тъжен понякога, че главата ме заболяваше.
– Трябва да подхванем бизнес – казах.
– Да пафнем ли по един фас?
Роби обичаше да нарича цигарите "фасове".
– Добре.

И дума не можеше да става да се настаним на онова канапе. Преобърнахме сини пластмасови щайги за мляко и седнахме с лакти, подпрени на коленете, и стъпала върху скейтбордовете, които бутахме напред-назад. Усещането беше, сякаш се носехме по невидими и успокояващи вълни.
Роби пò го биваше в пушенето. Облегнат назад в небрежна поза, умееше да издиша гъсти облачета цигарен дим, които се разсейваха в призрачни форми, уподобяващи нас двамата в естествен ръст.
Харесвах цигарите, но никога не бих пушил, ако Роби не го правеше.
– Що за бизнес? – попита той.
– Не знам. Бих могъл да пиша нещо. Комикси примерно.
– И да рисуваш мен. – Роби дръпна яко от цигарата си. – Мога да ти бъда нещо като литературен говорител.
Налага се да обясня.

Аз самият също съм обсебен от историята.
В един ъгъл на дрешника ми има купчина, висока до средата на бедрото ми, от тетрадки и скицници, пълни с всички тъпни, които съм правил някога. Надеждата ми беше един ден шашавата ми сбирка да послужи като източник за безброй художествени творби, такива ми ти глупости.
Също така и рисувах. Направил бях хиляди скици на мен, Роби и Шан.
Приел съм, че работата ми е говоренето на истината.
– И какво точно върши един литературен говорител?
– Ние говорим. И в същото време изглеждаме добре. Не е никак лесно, така че очаквам да заработвам добри пари.
– Съчетани функции.

– Да ти умра на щуротиите, Ежко.
Роби ме наричаше Ежко заради начина, по който си носех косата. Не възразявах. Всички останали ме наричаха Остин.
Остин Шчерба.
Полска фамилия е.

Понякога се чудя и мая на връзките, които плетат паяжина през времето и пространството; как например един умиращ бик в Царска Русия може да е станал причината за края на света в Илинг, Айова.
Самата истина е.
Като младеж Анджей Шчерба, който е моят прапрапрадядо, бил прокуден от дома си в малко селце на име Ковале. Анджей Шчерба участвал в радикално движение срещу налагането на руския език и култура на поляците. Като много млади поляци Анджей се надявал страната му, дърпана от две страни като ръфана от настървени кучета наденичка от съседните властни империи, да бъде един ден свободна и независима.
Добра идея, но нямало да се сбъдне през живота на Анджей.
Така че Анджей бил принуден да напусне Ковале и го пратили в Сибир.
Не стигнал далеч.

Влакът, с който пътувал заточеният Анджей, дерайлирал, когато се блъснал в строполил се на релсите умиращ бик. Катастрофата била ужасна. Помислили Анджей за мъртъв и го изоставили насред заснежено поле.
Анджей Шчерба носел на верижка около врата си сребърен медальон с образа на свети Казимир, който бил светецът закрилник на Полша. Убеден бил, че свети Казимир спасил живота му във влаковата катастрофа, и до края на живота си всеки ден целувал медальона и изричал благодарствена молитва към свети Казимир.
За мен си е истински късмет, че Анджей Шчерба не умрял насред онова затрупано от сняг поле. Ранен, вървял два дни, докато стигнал до града Гродно, там се укрил от руснаците и след време се оженил за полска девойка на име Аниела Масулка, която е моята прапрапрабаба.
Здравото полско семе на Анджей създало четири деца католици на него и Аниела – две момчета и две момичета.
Един от тях, най-малкият им син Кшис, в крайна сметка се озовал близо до Илинг, Айова.
Това е моята история."
Из книгата