Книгата е част от поредицата "Хрониките на Кейн" на издателство "Егмонт". Змеят на Хаоса - Апоп - е възвърнал силите си. След три дни той ще погълне слънцето и ще потопи земята във вечен мрак.

Някои номове са унищожени, магьосниците са разединени, боговете изчезват мистериозно, а тези, които все още са налице, не се чувстват достатъчно силни, за да влязат в битка със Змея. С две думи - истинска катастрофа!

Задачата да предотвратят края на света се пада на Сейди и Картър Кейн, но на пръв поглед тя им се струва невъзможна. На фона на неравната борба се откроява една-единствена възможност Апоп да бъде победен. Но за да я използват, Сейди и Картър ще трябва да се съюзят с откачен призрак, който е напът да бъде съден от Озирис за най-тежките престъпления, извършвани някога...

"Как провалихме едно празненство и го подпалихме

Аз съм Сейди Кейн. Поздравления, ако четете това! Значи сте надживели Края на света. Иска ми се веднага да ви се извиня, ако той ви е причинил някакви неудобства. Земетресенията, бунтовете, размириците, смерчовете, наводненията, цунамито и, разбира се, грамадната змия, която погълна слънцето – опасявам се, че за почти всичко това сме виновни ние с Картър. Двамата с него решихме, че ако не друго, поне трябва да обясним какво се е случило. Това вероятно е последният ни запис. След като чуете разказа ни, причината ще стане очевидна. Неприятностите ни започнаха в Далас, когато огнедишащата овца унищожи изложбата, посветена на Тутанкамон. Онази вечер тексаските магьосници си бяха направили празненство в скулптурната градина срещу Далаския художествен музей. Мъжете бяха в смокинги и с каубойски ботуши. Жените пък бяха в официални рокли и с прически като на изложение на захарен памук. Оркестърът в павилиона свиреше стари кънтри парчета. Из дърветата проблясваха приказни лампички.

От време на време някой вълшебник изскачаше от тайна врата в скулптурите или измагьосваше огнени искри, които да отпъдят досадните комари, но иначе си беше празненство като всички останали. Водачът на Петдесет и първи ном – Дж. Д. Грисъм – си бъбреше с гостите и похапваше царевични питки с телешко, когато го задърпахме. Налагаше се да поговорим спешно. Не ми беше никак приятно да го правя, но той беше в голяма опасност и нямахме особен избор.
– Нападение ли? – свъси се Дж. Д. Грисъм. – Изложбата, посветена на Тутанкамон, беше открита преди цял месец. Ако Апоп е смятал да ни удари, нямаше ли вече да го е направил? Беше висок и едър, с изпръхнало от стихиите сурово лице, перушинеста коса и ръце, груби като кора на дърво. Изглеждаше някъде на четирийсет, но върви, че разбери на колко години са магьосниците. Грисъм можеше да е и на четиристотин. Беше в черен костюм, а с преплетените ивици кожа, сложени на врата му вместо вратовръзка, и голямата сребърна тока на колана със Самотна звезда приличаше на съдия-изпълнител от Дивия запад.
– Хайде да го обсъдим по пътя – предложи Картър. Той ни поведе към отсрещния край на градината. Трябва да призная, че брат ми се държеше изумително самоуверено. Пак си беше, разбира се, ужасно смотан. Грифонът му го беше "ухапал от любов" от лявата страна на главата и сега там липсваше цял кичур от сплъстена му кестенява коса, а от раничките по лицето му личеше, че той още не е усвоил изкуството да се бръсне. Но откакто навърши петнайсет, дръпна на ръст, а покрай бойните тренировки е налял и мускули. В дрехите от черен лен, и най-вече с меча khopesh отстрани на хълбока му, изглеждаше зрял и овладян. Почти можех да си го представя водач, без да избухна в истеричен смях. /Какво си ме зяпнал такъв, Картър? Описвам те най-общо./

Картър заобиколи отрупаната с какво ли не маса и грабна шепа царевичен чипс.
– Апоп си има навици – обясни той на Грисъм. – Досега всички нападения са се случвали в нощта на новолунието, когато е най-тъмно. Повярвайте, той ще удари именно нощес вашия музей. И то не на шега. Дж. Д. Грисъм се промуши между няколко застанали един до друг магьосници, които пийваха шампанско.
– Тези други нападения... – подхвана той. – Имате предвид Чикаго и Мексико Сити ли?
– И Торонто – отвърна брат ми. – И... още няколко. Знаех, че не иска да се разпростира. Заради нападенията, на които бяхме станали свидетели през лятото, двамата и досега сънувахме кошмари. Е, да, истинският Армагедон още не ни беше сполетял. Беше минала половин година, откакто Змеят на Хаоса, Апоп, беше избягал от затвора си в Подземния свят, а противно на очакванията ни, още не бе предприел широкомащабно нашествие в света на обикновените простосмъртни. По някаква причина протакаше и се задоволяваше с по-дребни нападения срещу номове, които изглеждаха щастливи и в безопасност. Като този тук, помислих си аз. Докато минавахме покрай павилиона, оркестърът тъкмо изсвири края на песента. Някаква красива руса жена махна на Грисъм с лъка на цигулката, която държеше.
– Идвай, скъпи! – провикна се тя. – Имаме нужда от хавайската ти китара! Той се насили да се усмихне.
– Ей сега, мила. Връщам се след малко.
Продължихме нататък. Дж. Д. Грисъм се извърна към нас.
– Жена ми, Ан.
– И тя ли е магьосница? – попитах аз. Той кимна, а лицето му помръкна.
– Тези нападения... Защо си толкова сигурен, че Апоп ще удари точно тук? Устата на Картър беше пълна с царевичен чипс, затова отговорът му гласеше:
– Мхм-хмм.

– Издирва един древен предмет – преведох аз. – Вече е унищожил пет негови копия. Последният, който се е запазил, е включен във вашата изложба за Тутанкамон.
– Какъв предмет? – попита мъжът. Аз се поколебах. Преди да дойдем в Далас, бяхме на- правили какви ли не защитни магии и бяхме включили предпазни амулети, само и само да не ни подслушват – пак с магически средства, но въпреки това се притеснявах да изрека на глас плановете ни.
– По-добре да ви покажем. – Заобиколих един фонтан, където двама млади магьосници пишеха с вълшебните пръчки по плочника светещо "Обичам те". – Довели сме и отряда си за бързо реагиране – да помага. Чакат в музея. Ако ни разрешите да огледаме предмета и може би да го вземем, за да го пазим...
– Как така да го вземете!? – свъси се мъжът. – Изложбата е строго охранявана. Сложил съм най-добрите си магьосници, да бдят над нея денонощно. Смятате, че ще се справите по-добре в Бруклинската къща ли? Спряхме в края на градината. Отстрани на музея отсреща имаше транспарант с височина два етажа, посветен на фараона Тутанкамон. Картър извади мобилния си телефон. Показа на Грисъм изображението върху дисплея: опожарена голяма къща, в която навремето се бе помещавала щабквартирата на Стотния ном в Торонто.
– Не се и съмнявам, че охраната ви е добра – каза той. – Но предпочитаме да не превръщаме нома ви в мишена на Апоп. При другите нападения помагачите на змията избиха всички до крак. Грисъм се взря в дисплея на телефона, после се извърна отново към жена си Ан, която свиреше полка с цигулката си.
– Добре тогава – каза той. – Дано хората ви наистина са опитни.
– Изумителни са – уверих го аз. – Елате, ще ви запознаем. Нашият магьоснически отряд за бързо реагиране бе погълнат от това да опустошава магазина за сувенири. Феликс беше измагьосал три пингвина, които си бяха сложили хартиени маски на Тутанкамон и се клатушкаща из помещението."
Из книгата

"Ние можем да се смеем на боговете или да се ядосваме на техния егоизъм и чувство за величие, но ги разбираме, защото те са като нас."

Змей на Хауса, ескадрони от богове и магьосници, огнедишащи гиганти, кръвожадни чудовища, древногръцки и римски богове, подземни царства и всякакви фантастични и митични същества изплуват още от първите редове на книгите, чиито автор е Рик Риърдън. Американският писател създаде едни от най-интересните истории във фентъзи жанра и съвсем заслужено е носител на няколко световни награди. Вълнуващите му разкази и атмосферата, която създават вълшебните светове и герои, пленяват почитателите на мистиката със зашеметяваща лекота. Известен е най-вече с поредиците си "Пърси Джаксън и боговете на Олимп", "Хрониките на Кейн", "Героите на Олимп" и "Изпитанията на Аполон".

Ричърд Ръсел "Рик" Риърдън младши е роден на 5 юни 1964 г. в Сан Антонио, Тексас в семейство на учители и хора, занимаващи се с изкуство. Баща му е майстор-керамик, а майка му - преподавател по музика и рисуване. Когато бил още малък, Рик мечтаел да стане китарист. С годините мечтата му си останала и така той започва да учи в най-добрият колеж по музикални изкуства в Северен Тексас. След време обаче осъзнал, че това не е най-голямата му страст.
Прехвърля се в Университета в Тексас в Остин и започва да изучава английски език и история. Тази специализация му помага да се реализира като преподавател в средното училище в град Ню Браунфелс, Тексас, а след като семейството му се мести в Сан Франциско - и в "Presidio Hill School". По това време се раждат двамата му сина, Хейли и Патрик. За да се грижат добре за тях обаче се налага семейството да се върне в родния дом на Риърдън, Сан Антонио. Той обаче не се отказва от преподаването и след преместването отново започва работа като учител.

Магията се ражда тогава, когато Рик подготвя за уроците, които предстои да преподава. Именно тогава той се запознава с митологията, която в последствие спечелва интереса му и се превръща в бъдещ фокус на всички негови произведения. Пленен изцяло от всяка легенда, Рик се вдъхновява и написва първите си мистични новели. Това е поредицата "Трес Навар", която се класира в топ 3 на националните награди с жанр мистерия. След като намира своето призвание и разказите му спечелват такъв интерес от страна на публиката, Рик Риърдън оставя досегашната си професия и се отдава изцяло на писането.

Авторът набира популярност най-вече с написването на първата книга от поредицата "Пърси Джаксън и боговете на Олимп", а именно - "Похитителят на мълнии". Следват я още 4 книги, а в последствие се появява втора поредица, в която главен герой е Пърси - "Героите на Олимп". В "Изпитанията на Аполон" пък главен герои е самият бог на слънцето, музиката, стрелбата с лък и поезията Аполон, който е прокуден на земята от Зевс под формата на един 16-годишен, покрит с акне момък име Лестър. Но независимо от това кой е главен герой в романите му, едно е сигурно - те са обичани от малки, големи деца и възрастни от цял свят.