Къщата на фуриите - книга 1

Къщата на фуриите Маделин Ру Времетраене: 0:54 мин. Къщата на фуриите - книга 2: Трибунал на сенки Маделин Ру Времетраене: 0:56 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Поредица "Дъгата на косата" Нийл Шустърман Времетраене: 1:34 мин. Дъгата на косата - книга 1: Косачи Нийл Шустърман Времетраене: 1:21 мин. Тютюн - том 1 и том 2 Димитър Димов Времетраене: 0:59 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

Те идват тук, за да умрат. Къщата на фуриите е фентъзи "Young Adult" роман за мрачен пансион и страховитите неща, които се случват в него. Издание с твърди корици и цветни илюстрации.

След бягството си от училище със сурови порядки, където възпитават с наказания, на седемнайсетгодишната Луиза Дитън ѝ се усмихва щастието да си намери работа като камериерка в пансион. Но скоро след пристигането си в имението "Ветровала" Луиза започва да осъзнава, че неговият загадъчен господар Морнингсайд предоставя нещо повече от подслон и храна за гостите си.

Къщата се оказва не място за отмора, а за възмездие, а господин Морнингсайд и прислугата му са поели в ръцете си правосъдието над онези, чиито души са отвъд спасение. Луиза започва да се бои за младеж на име Лий, който не е като останалите гости. Той е харизматичен и добър, Луиза знае, че от нея зависи да го спаси от преждевременна гибел. Но как може да е сигурна на кого да вярва в тази къща на тайни и лъжи?

С невероятните илюстрации на художничката Айрис Компие и фотоколажи, които карат "Ветровала" да оживее и да смрази кръвта, "Къщата на фуриите" приканва читателите към свят, където границата между духове и хора е призрачно тънка.

Книгата първа от поредицата "Къщата на фуриите" на издателство "Orange books".

"Малтън, Англия
Есента на 1809 година

Пътят към "Ветровала" бил тъмен и опасен. Така каза жената, която ме поведе натам, а английският дъжд беше неспирен и бавен като каруцата. Тя ме откри на пазара в Малтън, където правех предсказания и гледах на ръка за дребни монети. Това ми печелеше неодобрително цъкане с език и мрачни погледи от страна на минувачите, богобоязливи хорица, които непременно щяха да идат при енорийския свещеник с настояване да бъда прогонена от града. И все пак дори неохотно подхвърлените монети ще те нахранят. Гадаенето не е лесен занаят. Наглед е просто, но за да предсказваш бъдещето убедително, нужно е да си естествен и повратлив като река, течаща в руслото си. А иначе всичко се свежда до това да разчетеш очите на човека, да обърнеш внимание как диша, как стрелка поглед, как е облечен, как върви и как подава монетите.

Правех последното си пророчество за сутринта, когато възрастната жена ме откри. Пазарен ден винаги имаше, без значение дали вали, или не, а този беше поредният от отдавна занизала се дъждовна и мрачна серия. Никой не се мотаеше наоколо. Никой освен мен, както изглеждаше, а аз нямах благопристойните основания на фермерите и занаятчиите, дошли да продадат стоката си. Девойката пред мен се изчерви и сведе глава, увита в плътен вълнен шал. Подхождаше на безличната ѝ строга рокля и закопчаното догоре палто върху нея. Плетката беше изпъстрена тук-там с малки жълто-сиви пискюлчета прежда. Момичето си имаше своите фантазии. Мечтателка. Румените ѝ бузи поаленяваха все повече, докато ѝ предсказвах бъдещето.

– А, сега разбрах. В живота ти има любов – промълвих с плах тон в съзвучие с изражението ѝ. Стар и евтин трик,
но свърши работа. Тя стисна плътно клепачи и кимна. В училище "Питни" бяха изкоренили напълно акцента ми, но сега го допуснах отново в говора си – кротката и напевна ирландска окраска, придаваща на думите тъкмо желаните от момичето багри. Розово-виолетови и пълни с живот като бузите ѝ.
– Само че работата не е съвсем сигурна, нали?
– Но откъде знаеш? – прошепна и ококори очи в изумление. Не го знаех. Мечтателка. Пълна с копнежи. В действителност момичетата на тази възраст – моята възраст – ми бяха като разтворена книга. Бях търгувала с подобни предсказания в "Питни" срещу лакомства или книги, като рискувах да отнеса тоягата или да пострадам дори по-зле.
– Семейството му не смята, че си подхождате – добавих и още по-внимателно се взрях в очите ѝ. Лицето ѝ помръкна, ръцете ѝ в ръкавици, отпуснати в моите, ги стиснаха в нов пристъп на отчаяние.
– Мислят ме за по-долна ръка човек, защото имаме свинеферма. Ама пък никога не гладуваме! Толкова да се дуят заради едни прасета!

– Но той е истинската ти любов, а? – Не можах да се сдържа. Също както се нуждаех от монети, за да ям, и от храна, за да живея, имах потребност и от това. От чувството за власт. Дали действаше всеки път? Не. Но когато се получеше... Момичето кимна, навлажни устни с език и подири погледа ми.
– Бих сторила всичко за него. Абсолютно всичко. Ох, само да можеше да зърнеш Питър. Да можеше да ни видиш заедно! Носи ми ябълки за обяд, ябълки, които купува със свои пари. И ми написа стихотворение, най-милото на света.
– Стихотворение? – Е, на практика вече бяха женени. Усмихнах ѝ се заговорнически. – Имам усещане за общо бъдеще между вас. Но няма да бъде лесно.
– Няма ли?
– Не. Пътят пред теб е неравен, но колкото по-голям риск поемеш, толкова по-голяма ще е наградата ти. – Устата ѝ увисна в леко отчаяние и аз потиснах усмивката си, за да се произнеса за съдбата ѝ. – Да му пристанеш е единствената ти надежда. Бягство. Избор, в следствие на който най-вероятно двамата влюбени щяха да бъдат обезчестени и прокудени. Той можеше и да получи друг шанс за живот и семейство, но не и тя. Думите запариха на гърлото ми, но беше след дъжд качулка. Защо изтърси това на момичето, Луиза? Стори ми се различно, дори нередно, а навремето усещах като лична победа баламосването на префърцунените ми съученички от "Питни". Младата жена се ококори тревожно.

– Да пристана? Сякаш това беше проклятие, така колебливо го изрече.
– Или да намериш друг, когото да заобичаш – добавих припряно. Така. Стига толкова. Бях предложила алтернатива и така се почувствах не чак толкова презряна, задето прибирах парите на момичето. Небрежното ми подмятане да смени обекта извика у нея гримаса. Не споделяше мнението ми, че истинската любов може да бъде захвърлена ей така. – Но ти и без друго го знаеше.
– Разбира се – измърмори момичето. – Просто ми беше нужно да го чуя изречено на глас. – Пусна две затоплени в джоба ѝ пенита в дланта ми и вдигна поглед към сивите злокобни облаци. – Имаш дарба, нали? Можеш да предсказваш бъдещето, да предричаш съдби. Виждам го в очите ти. Така тъмни. Не съм виждала толкова тъмни и мъдри очи.
– Не си първата, която го казва.

– Надявам се да съм последната – отвърна момичето и се намръщи. – Трябва да намериш за себе си по-добър път. Богобоязлив път. Може би той ще просветли тези очи. Не можех да си представя как точно страхът би просветлил очите ми. Съмнявам се, че и на нея ѝ беше възможно. Стиснах в шепа парите и отстъпих крачка назад.
– Харесвам очите си каквито са. Много благодаря. Момичето сви рамене. Руменината по бузите ѝ беше избледняла. Въздъхна, сгуши се в шала си и пое през пазара в износените си ботуши, шляпаше в локвите, образували се между камъните в калдъръма.
– Няма скоро да те забрави, не ще и дума. Гласът на жената, тънка като тръстика, не постигна желания ефект. Бях я забелязала да се спотайва наблизо преди известно време и очаквах да ме заприказва рано или късно. Бавно извих кръст и видях старицата да се приближава откъм провиснал от вода навес на пазарска сергия. По-малко от десетина жълти зъба и бледи венци се показаха срещу мен – просешка усмивка. Косата ѝ стърчеше от парцаливо боне като сухи клечки, сякаш опърлена от огън.

И все пак под провисналата плът личеше изящен скелет, ехо от дива прелест, която времето или липсата на късмет се бяха опитали да укротят. Кожа, тъй тъмна като нейната, говореше за тежък труд под слънцето или за чуждестранен произход. Където и да беше родното ѝ място, съмнявах се да е близо до северен Йоркшир.
– Да не би да имате навик да преследвате малки момиченца? – попитах остро. Автентичният ми акцент се изпари. Надявах се отработеният ми училищен изговор да звучи поне наполовина толкова строго, както на преподавателите, които ми го бяха налагали.
– Реших, че може да имаш нужда от помощ – отвърна тя и наклони глава на една страна. – Дребна радост в този мрачен ден. Вероятно съм предположила, че ще посегне към дланта ми и парите в нея – в пазарен ден джебчиите бяха не по-малко от търговците. Дръпнах ръка назад и я скрих в полата, за да предпазя монетите във влажния плат. Старицата ми се изкикоти, приближи се още повече и ме изгледа със здравото си око. Другото беше покрито с белезникав секрет. Дрехите ѝ воняха на пушек от дърва.
– Нямам интерес да те ограбя.
– Остави ме – измърморих, нетърпелива да се отърва от неудобната ситуация. Щом се обърнах, кокалестата ѝ ръка се стрелна така бързо към мен, та си помислих, че зрението ми играе номера. Стисна китката ми като че с менгеме."
Из книгата

Ориндж Интернешънъл АД
София, 1000
пл. П. Р. Славейков №10
info@orange-bg.com