"Открих книгата, скрита зад кутия ръждясали части от водопроводни тръби. Зелената платнена подвързия беше разядена от влага и червеи. Гръбчето беше разкъсано, а ъглите – нащърбени. Ако се съдеше по външния вид, мястото на книгата беше в най-близкия кош за боклук – ако не и в мястото за изхвърляне на опасни материали, запечатана под три пласта жълта гума. Аз, естествено, я задържах.
Засега това беше единствената книга, която смятах да спася от хранилището на приземния етаж, в което бях прекарала почти цяла седмица, разчиствайки това, което шефът ми наричаше „нежеланите маси“. От десетилетия Обществената библиотека в Колвил съхраняваше в тези подземни коридори купища стари книги, които вече никой не търсеше. Макар че много от тях си намираха добри домове при месечните разпродажби чистки, организирани от библиотеката, с годините купчините нарастваха. Хората просто не трупаха книги така, както едно време. И най-вече книги, които отдавна бяха минали периода, в който някой би ги купил. „Тази глупост си е за тяхна сметка.“
Почти замаяна от радост, прокарах ръце по корицата и пръстите ми преминаха по очертанията на щампованото заглавие. Макар че, технически погледнато, не бях библиотекарка тук – за тази цел ми трябваше да съм завършила съответната специалност, – все пак бях служителка, при това страшно добра. Понякога влизах в ролята на чистачка. Друг път замествах някого на заемната. Тази седмица единствената ми отговорност беше да направя това, което никой друг нямаше да издържи: да кажа сбогом на последните петдесет години.
Сбогом на любовните романи с подгънати страници и избелели корици с разветите коси на Фабио. Сбогом на остарелите наръчници за самопомощ, пълни със съвети, които да те карат да се срамуваш от тялото си. Сбогом на готварските книги, обсебени от желетата и желатина много повече, отколкото може да понесе храносмилателната система на съвременния човек.
Чудесно се справях със задачата. Открай време много ме биваше да върша мръсните неща, с които никой друг не искаше да се занимава. Ако живеех в голям, лъскав град или имах връзки във влиятелния политически свят, може би щях да съм известна като „посредник“. Аз обаче живеех в град с пет хиляди жители, на един час път с кола от Канада, дълбоко в горите на щата Вашингтон, и бях... какво точно? Чистачка? Момиче за всичко? Робиня, която трябва да върши каквото є кажат или да рискува да загуби най-близкото нещо до работа, свързана с книгите, което някога ще получи? Добре, може би последното беше малко драматично, но гърбът ме болеше от мъкненето на всички тези глупави кашони нагоре по стълбите. Освен това в косата ми имаше паяжини и пръстите ми бяха покрити с толкова много порязвания от хартия, че изглеждаха, сякаш току-що бяха избягали от филм на ужасите. Драматизирането беше единственото нещо, което ми помагаше да издържа.
– „Нямам пари, нямам средства за прехрана, нямам надежди“ – прочетох на глас първите редове от книгата. – „Аз съм най-щастливият човек на земята.“
Знаех какво ще се случи, ако продължа да разгръщам страниците. Въпреки че бях нещо като слуга в моя малък вашингтонски град – или по-скоро точно заради това, – прекарвах почти цялото си свободно време потопена в страниците на някоя книга. Освен ако не си запален фен на лова или на риболова, тук няма какво толкова да се прави. Работех и се грижех за семейството си. Вършех нещата, които никой друг не желаеше. И четях. Винаги четях. Точно затова се засмях и прибрах книгата в голямата си дамска чанта, за да не се натъкне някой случайно на нея. „Тропик на Рака“ не беше книга, която небрежно да оставиш в стаята за почивка, особено в стая като нашата, в която хладилникът е претъпкан с домашно приготвени ястия в пластмасови кутии, а таблото за съобщения е покрито с цветни бележки с напомняния за събирания за молитва. Ако някой от колегите ми отвореше книгата и започнеше да брои колко пъти в нея се появяват думите „пенис“, „розов храст“ или – съжалявам, литературни цензори – „путка“, навярно ще ми повдигнат обвинение за нападение с опит за убийство.
Просто беше такъв тип работно място – и такъв тип книга. Всъщност „Тропик на Рака“ е прочута най-вече с това, че е била забранена в Съединените щати в продължение на десетилетия след публикуването си. Нямах представа нито кога, нито как библиотеката в Колвил се е сдобила с копие от нея, но разбирах защо някой я е скрил в мазето. През петдесетте и шейсетте буквално са пращали хора в затвора заради тази книга.
– Здравей, Клоуи. – През вратата на хранилището се подаде една глава. Беше на моята колежка Пепър, шофьорката на книгомобила на библиотеката и единствения човек, на когото бих поверила своето нелегално съкровище. – Гундерсън казва, че ще ти даде отсрочка. Няма да те кара да изхвърляш повече книги до следващото сметоизвозване. Изглежда, създаваме опасност от пожар.
Въздъхнах с благодарност и избърсах ръце в дънките си. Обикновено не се обличам толкова небрежно, но както казах, тази седмица имах специална задача – разчистване на хранилището. Дългата ми до раменете червена коса беше прибрана с бандана, а широката ми тениска беше вързана на възел на кръста.
Тоалетът ми не беше особено бляскав, но пък и аз не бях.
– Мислех, че пожарната се притеснява повече за опасността от пожар тук долу – казах аз и ритнах един от прашните кашони. – Не може и така, и така.
Пепър вдигна рамене.
– Не съм измислила аз правилата. Аз само ги спазвам. – Тя кимна към един от кашоните, преливащ от изхвърлени книги с Фабио на корицата. – Поне през повечето време. Какво мислиш да правиш с тези красоти?
– Ще ги изхвърля заедно с другите. Колкото и да ме боли да се разделя с всички тези книги, имам строги заповеди да не оставям нищо да ми се изплъзне.
– Имаш ли нещо против да ги спася? Баба ми е обсебена от всички тези стари романи на „Арлекин“. Все ѝ повтарям, че сега има много по-голямо разнообразие от романи, но тя обича мириса на тези.
Познавах бабата на Пепър, откакто се помня, затова лесно можех да приема това като факт. Лони Пакутас беше желязна – жена, твърдо отдадена на традицията, когато я устройваше, и категорично срещу нея, когато не я устройваше. И Пепър беше същата, макар че не ми беше позволено да го казвам. Веднъж се опитах да изтъкна приликите – не само широко разположените им кафяви очи и невъзможно дългата черна коса, но и жизнерадостния смях, който можеше да прогони и най-мрачните мисли, – след което Пепър отказа да ми проговори цяла седмица. Жените от семейство Пакутас ценяха своята уникалност и горко на най-близката приятелка, която посмееше да заяви обратното.
– С радост бих спасила тези нежелани клетници, но за целта ще трябва да ги прекараме покрай Гундерсън – казах аз. – Нали знаеш какъв е, когато става въпрос за следването на протокола."
Из книгата
Книги 
