"Разговорът протича странно деликатно. Почти не забелязвам, че съм изнудван.
Седим в сгъваеми метални столове зад кулисите, когато Мартин Адисън казва:
– Прочетох ти пощата.
Аз вдигам поглед.
– Какво?
– По-рано. В библиотеката. Не беше нарочно, разбира се.
– Прочел си ми пощата?
– Ами използвах компютъра след теб – обяснява той – и когато заредих страницата на джимейл, се отвори твоят профил. Вероятно би трябвало да излезеш от пощата си, преди да затвориш прозореца.
Зяпвам го слисано. Той потропва със стъпало по крака на стола си.
– Е, защо е онова фалшиво име? – пита той.
Бих казал, че целта на фалшивите имена е да не позволят на хора като Мартин Адисън да открият тайната ми самоличност. Цел, която очевидно се увенча с пълен успех.
Предполагам, че ме е видял на компютъра.
Предполагам също така, че съм колосален идиот.
Той, моля ви се, се усмихва.
– Както и да е, реших, че може да ти се стори интересно това, че брат ми е гей.
– Ъ. Не особено.
Той ме поглежда.
– Какво се опитваш да кажеш? – питам го.
– Нищо. Виж, Спиър, аз нямам проблем с това. Не е нищо особено.
Само дето си е същинско малко бедствие. Или колосално шибано бедствие, в зависимост от това дали Мартин е в състояние да си държи устата затворена.
– Това е наистина неловко – казва той.
Нямам представа как да отговоря.
– Както и да е – продължава Мартин, – очевидно е, че не искаш никой да разбере.
Предполагам, че не искам. Само че това с разкриването всъщност не ме плаши.
Или поне не мисля, че ме плаши.
Е, да, ще бъде адски неловко и не мога да се преструвам, че го очаквам с нетърпение. Ала едва ли ще бъде краят на света. Не и за мен.
Проблемът е, че нямам представа какво ще означава за Блу, ако Мартин каже на някого. Работата е там, че Блу е наистина дискретен. Някой, който не би забравил да излезе от пощата си. Някой, който може би никога няма да ми прости за подобна небрежност.
Това, което се опитвам да кажа, е, че не знам какво би означавало то за нас. За Блу и мен.
Обаче наистина не мога да повярвам, че водя този разговор с Мартин Адисън. От всички хора на света, които биха могли да влязат в джимейл след мен. Трябва да разберете, че всъщност никога не бих използвал компютрите в библиотеката, само че тук безжичният интернет е блокиран. А днес беше един от онези дни, в които не можех да чакам, докато се прибера у дома при лаптопа си. Имам предвид, не бих могъл да чакам да си проверя пощата на телефона чак когато стигна до паркинга.
Защото тази сутрин бях писал на Блу от тайния си профил. А писмото беше доста важно.
Просто исках да видя дали е отговорил.
– Според мен никой няма да има проблем с това – казва Мартин. – Трябва да бъдеш този, който си.
Дори не знам откъде да започна. Някакво хетеро хлапе, което почти не ме познава, ми дава съвети как да се разкрия. Няма как да не извъртя очи.
– Е, добре, все тая. На никого няма да покажа – продължава той.
За момент съм обзет от глупашко облекчение. А после ми просветва.
– Да покажеш? – повтарям.
Той се изчервява и подръпва ръба на ръкава си. Нещо в изражението му кара стомаха ми да се свие.
– Да не би… да не би да си направил скрийншот или нещо такова?
– Ами – казва той – исках да говоря с теб за това.
– Извинявай… Направил си скрийншот?
Той свива устни и се заглежда над рамото ми.
– Както и да е – продължава. – Знам, че си приятел с Аби Сузо.
– Ти сериозно ли? Какво ще кажеш да се върнем на темата за това как си направил скрийншот на имейлите ми.
Той замълчава за миг.
– Имам предвид, чудех се дали не би искал да ми помогнеш да говоря с Аби.
Едва не се разсмивам.
– Какво, искаш да кажа някоя добра дума за теб?
– Ами да.
– И защо ми е да го правя?
Той ме поглежда и изведнъж всичко си идва на мястото. Аби. Ето какво иска от мен. За да не разтръби личните ми имейли.
И тези на Блу.
Исусе. Искам да кажа, мислех, че Мартин е безобиден. Малко нещо нърд, ако трябва да съм откровен, не че това е нещо лошо. И открай време го смятах за забавен.
Само че сега не ми е до смях.
– Наистина ще ме накараш да го направя – казвам.
– Да те накарам? Хайде де, не е така.
– А как е?
– Никак. Просто наистина я харесвам. И си помислих, че би могъл да ми помогнеш. Да ме каниш на разни места, където ще бъде и тя.
– И ако не го направя? Ще качиш имейлите ми във фейсбук? В шибания тъмблр?
Исусе. Крийктайни в тъмблр – мястото, откъдето тръгват всички клюки в гимназията "Крийкууд". Цялото училище ще научи само за един ден.
И двамата мълчим.
– Просто смятам, че сме в положение да си помогнем взаимно – казва Мартин най-сетне.
Аз преглъщам с усилие.
– Марти – извиква госпожица Олбрайт от сцената. – Второ действие, трета сцена.
– Е, помисли си – казва Мартин и се надига от стола.
– О, да. Просто страхотно.
Той ме поглежда. И отново се възцарява тишина.
– Не знам какво, по дяволите, искаш да кажа – заявявам най-сетне.
– Ами все тая. – Свива рамене. Не мисля, че някога съм виждал човек, който да е толкова готов да си тръгне. Ала докато пръстите му докосват завесата, той се обръща към мен. – Просто от любопитство. Кой е Блу?
– Никой. Живее в Калифорния.
Ако си мисли, че ще издам Блу, Мартин не е с всичкия си.
Блу не живее в Калифорния. Живее в Шейди Крийк и учи в нашето училище. Блу не е истинското му име.
Определено е някой. Възможно е дори да е някой, когото познавам. Не знам обаче кой е. И не съм сигурен дали искам да знам."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
