"Никой не искаше да доближи гроба. Независимо че вече четирима от техните бяха погребани в импровизираното гробище, останалите от Стоте все още се смущаваха от идеята да заровят тяло в земята. Също така никой не искаше да стои с гръб към дърветата. След нападението дори пречупването на някоя клонка караше неспокойните младежи да подскачат от страх. Оцелелите от групата се бяха събрали в плътен полукръг, за да си вземат последно сбогом с Ашър, очите им постоянно се местеха от трупа в земята към сенките в гората. Отсъстваше успокоителното пращене на огъня. Дървата им бяха свършили предната нощ и никой не се съгласи да отиде да събере нови.
Уелс нямаше нищо против да го стори, но беше зает с копаенето на гроба. Нямаше желаещи и за тази работа, освен едно високо, мълчаливо момче от "Аркадия" на име Ерик.
– Сигурни ли сме, че наистина е мъртъв? – прошепна Моли и се отдръпна от ръба на трапа, все едно се страхуваше, че той може да погълне и нея. Тя беше само на тринайсет години, но изглеждаше по-малка. Или поне доскоро бе така. Уелс помнеше, че ѝ помогна, когато корабът им катастрофира на повърхността – тогава закръглените ѝ бузи бяха покрити с прах и сълзи. Сега лицето на момичето беше слабо, почти мършаво, а на челото ѝ имаше порезна рана, която не изглеждаше добре почистена. Очите на Уелс се стрелнаха неволно към врата на Ашър, там, където го беше пронизала стрелата. Бяха минали два дни, откакто момчето умря, два дни, откакто мистериозните фигури се бяха материализирали в подножието на хълма, разбивайки на пух и прах всичко, в което колонистите вярваха и смятаха за истина.
Стоте бяха изпратени на Земята като живи тестови субекти, първите хора, стъпили на планетата от триста години насам. За съжаление, грешаха. Някои човешки същества никога не я бяха напускали. Всичко се случи прекалено бързо. Уелс осъзна, че нещо не е наред едва когато Ашър се строполи на земята и размята ръце към забитата в гърлото му стрела. Обърна се в посоката, от която беше дошла... и ги видя. Фигурите им се очертаваха на светлината от залязващото слънце – приличаха повече на демони, отколкото на човешки същества. Уелс примигна няколко пъти с надежда силуетите да изчезнат. Нямаше как да са истински. Но халюцинациите не стреляха по хората. След като призивите за помощ на сина на канцлера останаха нечути, той пренесе Ашър до болничната палатка, където бяха складирани спасените от пожара лекарства. Всичките му усилия бяха напразни.
Докато Уелс трескаво търсеше превръзки, спътникът му вече беше починал. Как беше възможно да има хора на Земята? Пълен абсурд. Никой не бе преживял Катаклизма. Това беше нещо неоспоримо, мисълта беше набита в главата на Уелс също като фактите, че водата замръзва при 0 градуса по Целзий и планетите се въртят около Слънцето. Въпреки всичко младежът ги беше видял с очите си. Те не бяха дошли долу на планетата от Колонията. Те бяха земнородни.
– Мъртъв е – каза Уелс в отговор на въпроса на Моли и се изправи бавно на крака, за да осъзнае, че повечето от членовете на групата са вперили погледи в него. Преди няколко седмици всички го гледаха с недоверие, дори с презрение. Никой не вярваше, че синът на канцлера наистина е един от затворниците. Прекалено лесно беше за Греъм да ги убеди, че Уелс е изпратен при тях, за да ги шпионира. Нещата се бяха променили, сега очите на младежите бяха изпълнени с очакване. В хаоса след пожара Уелс беше организирал екипи за претърсване на останките за провизии и за построяването на леки заслони.
Интересът му към земната архитектура, който някога беше дразнил прагматичния му баща, бе влязъл в употреба при конструирането на трите дървени колиби, които сега се издигаха в средата на поляната. Уелс погледна нагоре към помръкващото небе. Би дал всичко, за да може канцлерът да види постройките, които създаде. Не за да му докаже нещо – след като стана свидетел как прострелват баща му на палубата за излитане, гневът му се изпари толкова бързо, колкото и цветът от бузите на управника. Момчето се надяваше един ден канцлерът да има възможност да нарече Земята свой дом. Останалите жители на Колонията трябваше да се присъединят към Стоте веднага след като условията на планетата бъдеха обявени за безопасни, но вече двайсет и един дни на небето нямаше и следа от сънародниците му.
Уелс излезе от унеса и мислите му се върнаха към настоящата задача: сбогуването с момчето, което изпращаха на едно доста по-мрачно място. Някакво момиче потрепери до него.
– Може ли да продължим с това? – попита то. – Не ми се иска да стоим тук цяла нощ.
– Мери си приказките – скастри я едно друго момиче на име Кендъл, а нежните ѝ устни бяха присвити в сърдита гримаса. В началото Уелс си помисли, че и тя като него е от "Феникс", но в крайна сметка осъзна, че надменният ѝ поглед и острият тон са просто имитация на онези момичета, с които беше израснал. Чувал бе, че подобно поведение е нещо като мода сред жителите на "Уолдън" и "Аркадия", макар досега да не беше срещал толкова добра подражателка като Кендъл. Уелс се огледа наоколо – търсеше Греъм, единствения друг гражданин на "Феникс" с изключение на него самия и Кларк. Не му харесваше да дава на това момче да влияе на групата, но знаеше, че двамата с Ашър бяха приятели и той имаше какво да каже за споминалия се другар. За съжаление, не намираше лицето му сред тълпата – липсваше и това на Кларк. Двамата с Белами бяха отпътували веднага след пожара, за да търсят сестрата на момчето, а на Уелс му остана единствено споменът от гневните ѝ думи: Унищожаваш всичко, до което се докоснеш.
От гората се разнесе пукот и младежите притаиха дъх. Без да се замисля, Уелс придърпа Моли зад себе си и вдигна лопатата. След малко Греъм се появи на поляната, следван от двама от обитателите на "Аркадия" – Азума и Дмитрий, както и от едно момиче от "Уолдън" – Лила. Трите момчета носеха наръч дърва, а момичето – няколко клона, затъкнати под мишницата ѝ.
– Ето къде са били другите брадви – констатира едно момче от "Уолдън" на име Антонио, когато видя преметнатите през раменете на Азума и Дмитрий сечива. – Можеха да ни влязат в употреба този следобед. Греъм повдигна едната си вежда, щом видя най-новите колиби. Бяха им хванали цаката – този път липсваха процепи в тавана, което означаваше, че през нощта във вътрешността им щеше да е доста по-топло и по-сухо. Никоя от постройките нямаше прозорци."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
