Смъртоносно бяло

Смъртоносно бяло Робърт Галбрейт Времетраене: 1:05 мин. Джоан К. Роулинг (Робърт Галбрейт) Времетраене: 1:50 мин. Зовът на кукувицата Робърт Галбрейт Времетраене: 0:50 мин. В служба на злото Робърт Галбрейт Времетраене: 0:35 мин. Копринената буба Робърт Галбрейт Времетраене: 0:45 мин. Тревожна кръв Робърт Галбрейт Времетраене: 1:11 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

От автора на "Зовът на кукувицата", "Копринената буба" и "В служба на злото". "Смъртоносно бяло" е четвъртият роман от поредицата за случаите на Корморан Страйк и Робин Елакот на Дж. К. Роулинг, написан под псевдонима Робърт Галбрейт.

Този път съдружниците в детективската агенция са изправени пред сложен случай, който ги ангажира едновременно професионално и морално. От една страна ги е наел министър от правителството, жертва на изнудване. В услуга на своя престижен клиент те прилагат целия си набор от умения, включително приемане на различни самоличности от Робин. В същото време към Страйк се обръща душевно неуравновесен младеж, който твърди, че преди години е станал свидетел на убийството на дете в имението на въпросния министър. Разрешаването на тази загадка няма да им донесе заплащане и слава, но те са ѝ също толкова отдадени, тласкани от нравственото желание да дадат на младежа душевен покой. В същото време в личния живот и на двамата детективи се случват драматични събития, които променят съдбата и душевната им нагласа, но не ги отклоняват от тяхната всеотдайност към професията.

С по-сложна и интригуваща фабула от всички предишни романи от поредицата, "Смъртоносно бяло" е една галерия от сложни психологически образи, покриващи цялата социална гама на съвременното британско общество.

Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг, прочула се в цял свят с романите си за Хари Потър и "Вакантен пост". За следващите си книги авторката се спира на криминалния жанр, който винаги е обичала в качеството си на читател. Желанието ѝ е да напише съвременно звучащ детективски роман с достоверна фабула. Първоначалното решение на Дж. К. Роулинг да пише под псевдонима Робърт Галбрейт е продиктувано от желанието ѝ книгите да бъдат преценявани заради техните литературни качества, както и да наложи Галбрейт като уважавано име сам по себе си.

Дебютът на Галбрейт в криминалната литература поражда овациите както на критиците, така и на читателската публика. Първите три романа - "Зовът на кукувицата", "Копринената буба" и "В служба на злото" - се изкачват на първите места в международните класации за най-продавани книги и са адаптирани за телевизията от "Бронте Филмс анд Телевижън".

Сега, когато самоличността на Робърт Галбрейт е широко известна, Дж. К. Роулинг продължава да пише криминалната си поредица под този псевдоним, за да има разделителна черта между тези романи и останалите ѝ творби и за да знаят читателите какво да очакват от роман за разследванията на Корморан Страйк.

"Пролог

Само да можеха лебедите да заплуват редом по тъмнозеленото езеро, снимката можеше да се окаже коронното постижение в кариерата му на сватбен фотограф. За нищо на света не искаше да променя позицията на новобрачните, защото меката светлина изпод балдахина от короните на дърветата превръщаше младоженката с нейните свободно спуснати златисточервени къдрици в истински прерафаелитски ангел и подчертаваше издяланите скули на съпруга ѝ. Не си спомняше кога за последно му се бе случвало да снима тъй красива двойка. При господин и госпожа Матю Кънлиф не се налагаха тактични трикове, нито специален ъгъл, който да скрие тлъстинки по гърба (тя беше дори с една идея по-слаба, отколкото трябва, но на снимка щеше да излезе идеална), нямаше нужда да се подканя младоженецът: "Хайде сега да опитаме една със затворена уста", защото зъбите на господин Кънлиф бяха правилни и бели. Единственото, което трябваше да бъде скрито, и това щеше да стане с ретуш на финала, беше грозният белег над лакътя на булката: морав и отчетлив, с още видими следи от шевовете.

Бе носила гумена шина, когато фотографът отиде в дома на родителите ѝ сутринта. Доста го постресна при свалянето ѝ за снимките. Почуди се дори дали не е правила неуспешен опит за самоубийство преди сватбата, защото какво ли не бе видял през двайсетте си години стаж.
– Бях нападната – обясни госпожа Кънлиф или Робин Елакот, както се бе казвала допреди два часа. Фотографът бе силно впечатлителен човек и му се наложи да пропъди представата за стомана, врязваща се в тази мека бледа плът. За щастие, грозният белег сега бе скрит в сянката, хвърляна от букета с кремави рози на госпожа Кънлиф.
Лебедите, проклетите лебеди. Ако и двата можеха да се махнат от фона, не би имало значение, но единият непрестанно се гмуркаше и рунтавото му пирамидално задниче току щръкваше по средата на езерото като перест айсберг, пращащ вълнички по повърхността, тъй че дигиталното му отстраняване щеше да бъде далеч по-сложно, отколкото си представяше младият господин Кънлиф, който го предложи като изход от ситуацията. Спътникът на лебеда междувременно продължаваше да се носи край брега – грациозен, спокоен и определено извън кадър.
– Готово ли е? – попита младоженката с нескрито нетърпение в гласа.
– Изглеждаш прелестна, цветенце – обади се Джефри, бащата на младоженеца, зад гърба на фотографа. Вече май беше подпийнал. Родителите на двамата, кумът и шаферките наблюдаваха, застанали под сянката на близките дървета. Най-малката шаферка, наскоро проходила, едва бе удържана да не мята камъчета в езерото и сега мрънкаше, а майка ѝ я успокояваше с немлъкващ дразнещ шепот.
– Приключихте ли? – отново поиска да узнае Робин, без да обръща внимание на свекъра си.
– Почти – излъга фотографът. – Ако обичате, обърнете се още малко към него, Робин. Точно така. Хубави широки усмивки. Сега!
В двойката се долавяше напрежение, което не можеше да бъде изцяло приписано на трудността от композирането на снимката. Фотографа това не го интересуваше. Не беше брачен консултант. Срещал бе младоженци, които започваха да си крещят още докато си отчиташе светломера. Една булка с гръм и трясък бе напуснала сватбения прием. Още пазеше размазана снимка от 1998 година, за да забавлява приятели с нея, на която младоженецът блъсваше с глава кума.
Колкото и привлекателни да бяха семейство Кънлиф, той не им даваше големи шансове. Този дълъг белег на ръката на булката го бе стреснал от самото начало, приемаше го като злокобно предзнаменование.
– Хайде стига толкова – изрече внезапно младоженецът и пусна Робин. – Вече имаме достатъчно снимки, нали?
– Чакайте, чакайте, ето че и другият се приближава! – рече сприхаво фотографът.
В мига, щом Матю пусна Робин, лебедът край далечния бряг пое през тъмнозелената вода към другаря си.
– Човек ще рече, че проклетниците го правят напук, а, Линда? – засмя се гръмогласно Джефри към майката на булката.
– Няма значение – отсече Робин и привдигна дългата си пола над обувките с твърде нисък ток. – Сигурна съм, че все нещо е излязло.
Излезе изпод дърветата на яркото слънце и пое през моравата към замъка от седемнайсети век, където вече се бяха скупчили повечето от гостите, пийваха шампанско и се възхищаваха на гледката около хотела.

– Мисля, че ръката я боли – каза майката на булката на бащата на младоженеца.
"Друг път – рече си фотографът с известно хладно злорадство. – Скарали са се в колата."
Двойката бе изглеждала щастлива под дъжда от конфети на излизане от църквата, но щом пристигнаха пред извънградския хотел, вече бяха с каменните изражения на хора, едва сдържащи гнева си.
– Ще мине. Трябва ѝ едно питие – каза утешително Джефри. – Иди ѝ прави компания, Мат.
Мат вече бе тръгнал подир младоженката и я настигаше без усилие, докато тя пристъпваше през тревата на високите си токове. Други гости ги следваха, тревнозелените шифонени рокли на шаферките се издуваха от топлия ветрец.
– Робин, трябва да говорим.
– Ами говори тогава.
– Изчакай за минута.
– Ако спра, цялото семейство ще ни връхлети отзад.
Матю погледна зад себе си. Тя беше права.
– Робин...
– Не ми пипай ръката!
Раната ѝ пулсираше в горещината. Робин искаше да намери сака със солидната гумена предпазна шина, но тоѝ бе извън достъп в младоженския апартамент, където и да се намираше това чудо.

Множеството от гости, застанало в сянката на хотела, вече се различаваше по-ясно. Жените се открояваха с шапките си. Сю, лелята на Матю, бе с електриковосиня с форма на колело от каруца. Върху главата на Джени, зълвата на Робин, се мъдреше смайващо творение от жълти пера. Мъжете се сливаха в еднотипните си тъмни костюми. От това разстояние бе невъзможно да се види дали Корморан Страйк беше сред тях.
– Поспри все пак, ако обичаш.
Робин остана на място.
– Просто бях шокиран да го видя, това е – подхвана предпазливо Матю.
– Да не си мислиш, че аз очаквах да го зърна как нахълтва посред службата и събаря цветята? – парира го Робин.
Матю би понесъл този отговор, ако не бе усмивката, която тя се мъчеше да потисне. Не бе забравил радостта, изписана по лицето ѝ, когато бившият ѝ шеф нахлу посред венчалната им церемония. Питаше се щеше ли да ѝ прости някога, че отговори с "Да" на въпроса на свещеника, вперила поглед в онзи едър грозник Корморан Страйк вместо в мъжа си. Сигурно всички присъстващи бяха забелязали как засия при появата му. Близките им отново ги настигаха. Матю нежно улови Робин над лакътя с пръсти на сантиметри от порезната рана и я поведе напред. Тя тръгна с готовност, но той подозираше, че това е от нетърпението ѝ да се приближи до Корморан Страйк.
– В колата ти казах, че ако искаш да се върнеш да работиш при него...
– ...значи съм кръгла идиотка – довърши Робин.

Мъжете, застанали по групички на терасата, вече бяха по-различими, но Робин никъде не зърваше Страйк. Висок мъж беше, би трябвало да изпъква дори сред братята и чичовците ѝ, които до един бяха над метър и осемдесет. Вероятно си бе тръгнал веднага след службата, вместо да се качи на микробус до хотела. Кратката му поява бе просто знак на добра воля, нищо повече. Не беше дошъл да я вземе обратно на работа, просто да я поздрави с новия ѝ живот.
– Слушай... – с повече топлота заговори Матю.
Тя знаеше, че и той също е огледал гостите, установил е отсъствието на Страйк и е стигнал до същия извод.
– В колата се опитах само да кажа, че ти си решаваш как да постъпиш, Робин. Ако той те искаше... ако те иска обратно... това просто ме кара да се тревожа, за бога. Работата при него никак не беше безопасна, нали?
– Да – отвърна Робин с остри болки в раната от нож. – Не беше безопасна.
Тя се обърна към родителите си и останалите от семейната група и ги зачака да я настигнат. Сладостният мирис на гореща трева изпълваше ноздрите ѝ, а слънцето напичаше непокритите ѝ рамене.
– Искаш ли да идеш при леля Робин? – каза сестрата на Матю.
Малката Грейс послушно се вкопчи в пострадалата ръка на Робин и се овеси на нея, така че я принуди да изписка от болка.
– О, толкова съжалявам, Робин... Грейси, пусни...
– Шампанско! – провикна се Джефри. Обгърна раменете на Робин и я побутна към очакващото множество.

Мъжката тоалетна бе безукорно чиста и без всякаква миризма, както и бе очаквал Страйк от този луксозен извънградски хотел. Щеше му се да си бе донесъл халба бира в хладната и тиха кабинка, но това би подсилило впечатлението, че е безнадежден алкохолик, пуснат под гаранция от ареста, за да присъства на сватбата. И без това персоналът бе посрещнал уверението му, че е гост на приема на Кънлиф-Елакот, с едва прикрит скептицизъм. Дори в читаво състояние Страйк имаше плашещо въздействие поради това, че бе едър, мургав, по природа смръщен и с боксьорски профил. Днес изглеждаше като току-що слязъл от ринга. Носът му беше счупен, морав и подут до степен, че бе удвоил размера си, двете му очи бяха насинени и подпухнали, а едното му ухо беше възпалено и с пресни черни шевове. Поне раната от нож на дланта му беше скрита под превръзка, но най-хубавият му костюм беше смачкан и с петно от вино след последното обличане. Най-доброто, което можеше да се каже за вида му, бе, че поне беше нацелил подхождащи обувки преди тръгването за Йоркшър.

Той се прозя, затвори болящите го очи и за миг опря глава в хладната разделителна стена. Толкова беше уморен, че като нищо можеше да заспи тук, седнал на тоалетната чиния. Трябваше да намери Робин обаче и да я помоли – на колене, ако трябваше – да му прости, задето я бе уволнил, и да се върне на работа. Стори му се, че видя възторг по лицето ѝ, когато очите им се срещнаха в църквата. Със сигурност му отправи сияеща усмивка, докато вървеше по пътеката към изхода, хванала под ръка Матю, така че той бе забързал обратно през гробището да помоли приятеля си Пищяла, който сега спеше на паркинга в мерцедеса, взет назаем за пътуването, да последва микробусите до мястото за приема.

Страйк не бе имал желание да остане за обяда и речите; не беше отговорил утвърдително на поканата, която получи, преди да уволни Робин. Беше искал само да поговори с нея за няколко минути, но до този момент това се бе оказало невъзможно. Забравил беше какво е по сватби. Докато издирваше Робин на пълната с хора тераса, с неудобство усети, че е привлякъл вниманието на сто чифта любопитни очи. Изгълта шампанското, което не обичаше, и се оттегли в бара да си намери бира. Тъмнокос младеж, който напомняше Робин в устата и челото, го бе последвал, съпроводен от група негови връстници, всичките с изражение на едва потискано вълнение.
– Вие сте Страйк, нали? – попита младежът.
Детективът потвърди.
– Мартин Елакот – представи се другият. – Брат съм на Робин.
– Приятно ми е – каза Страйк и повдигна превързаната си ръка, за да покаже, че не може да се здрависа, без да изпита болка.
– Къде е тя, знаете ли?
– Правят им снимки – отвърна Мартин.
После посочи айфона си, който стискаше в другата си ръка.
– Съобщиха ви по новините. Заловили сте Шакълуелския изкормвач.
– О – каза Страйк. – Да.
Въпреки пресните рани от нож на дланта и ухото си имаше чувството, че бурните събития отпреди дванайсет часа се бяха случили много отдавна. Контрастът между мръсното скривалище, където бе приклещил убиеца, и този четиризвезден хотел бе толкова голям, сякаш се намираха в различни реалности.
Сега на бара дойде жена, чиято тюркоазена шапка потреперваше в бялорусата ѝ коса. Тя също държеше телефон и очите ѝ се стрелкаха между него и живия Страйк, като явно го сравняваше със снимката на екрана си.

– Прощавай, трябва да се изпикая – каза Страйк на Мартин и побърза да се измъкне, преди да го е заговорил някой друг. Обясни на изпълнения с подозрения хотелски персонал защо е тук и потърси убежище в тоалетната.
Отново се прозя и погледна часовника си. Робин вероятно беше приключила вече със снимките. С мъчителна гримаса, защото обезболяващите, които му бяха дали в болницата, отдавна бяха изгубили ефекта си, Страйк се изправи, отключи вратата и отново се гмурна сред зяпащите го непознати.

В края на празния салон за хранене бе разположен струнен квартет. Започнаха да свирят, докато сватбената група се организира в редица за посрещане, за което Робин заключи, че трябва да бе дала съгласието си по време на приготовленията. От толкова много отговорности се бе измъкнала, че през целия ден я спохождаха дребни изненади от рода на тази. Забравила беше например, че се бяха договорили снимките да бъдат направени при хотела, а не пред църквата. Ако не се бяха метнали в даймлера веднага след службата, може би щеше да има шанс да поговори със Страйк и да го помоли – на колене, ако трябваше – да я вземе обратно. Но той си бе тръгнал, без да приказва с нея, и я остави да се чуди има ли куража или смиреността да му се обади след всичко и да моли за работата си."
Из книгата

Робърт Галбрейт е псевдоним, който използва английска писателка Джоан К. Роулинг, която придобива световна слава с фантастичната поредицата за Хари Потър и сензационния роман за възрастни "Вакантен пост". Впоследствие започва да пише криминални романи, които печелят одобрението на критиката и превръщат авторката в една от най-известните, обичани и четени съвременни писателки. Носител е на литературната награда "Хюго".

През април 2013 година писателката публикува първия си криминален роман "Зовът на кукувицата" под псевдонима Робърт Галбрейт - име, неизвестно до този момент в писателските среди. Три месеца след появата на книгата псевдонимът на писателката е разкрит, след изтичане на информация от членовете на нейния юридически екип. След като става публично достояние, че Робърт Галбрейт в действителност е не кой да е, а самата Джоан Роулинг, продажбите на романа още същия ден светкавично се вдигат. "Зовът на кукувицата" поставя началото на уникална поредица трилъри, в които главни действащи лица са частният детектив Корморан Страйк и неговата прекрасна асистентка Робин. В книгата те са изправени пред разследването на сложен случай - смъртта на известен модел. Всички подозират, че става въпрос за самоубийство, но братът на момичето не вярва в това и наема Страйк, за да разбере какво се е случило в действителност в онази снежна нощ, в която сестра му пада от балкона на апартамента си. Книгата е издадена с тираж от 1500 екземпляра, веднага печели сърцата на критиците, които наричат дебюта на Галбрейт "звезден". Читателите също са впечатлени от завладяващия разказ и не спират да отправят хвалебствени коментари за романа. Той се нарежда сред най-продаваните романи в САЩ, като изпреварва дори "Ад" на Дан Браун, който остава втори в класацията.

След феноменалния успех на "Зовът на кукувицата" през 2014 година излиза романът "Копринената буба", който отново ни среща с бившия ветеран от войната и настоящ частен детектив Страйк и находчивата Робин. Този път детективът разследва изчезването на писателя Оуен Куайн, като авторката се концентрира върху интригите, съпътстващи издателския бизнес. Книгата жъне голям успех и също се превръща в световен бестселър, който успява да подлуди цял свят с оплетения си сюжет, сухия хумор, наслоен по страниците, и разбира се, със свръхизвестния си автор, който, макар и разконспириран, продължава да държи на своето и да се представя под псевдоним.

През октомври 2015 година излиза третата книга от любимата поредица за частния детектив Страйк - "В служба на злото". Този роман се очертава доста по-мрачен и интригуващ. Самата авторка споделя пред "BBC", че това е най-страшната ѝ книга и въпреки че я е писала с голямо удоволствие, постоянно е сънувала кошмари по време на работата си над нея.

С поредицата си от успешни криминални романи Джоан Роулинг, излиза от стереотипа на детска писателка и доказва себе си като автор, владеещ до съвършенство тънкостите на трилъра.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg