"Пустинята Наска, Перу.
Кая се роди в мрак. Тъмна беше онази нощ и страшна. Вятърът режеше въздуха с кървав бръснач. Листа и клони се гонеха, подритвани от ледения му дъх. Грееше огромна червена луна, която вместо да разсейва черния цвят на небето, го багреше с трагични щрихи. Лоша поличба или знамение за нов живот... Майката беше спокойна. Знаеше, че смъртта ѝ дава още няколко мига живот с бебето, преди да я вземе. Опита да се изправи, но не можа. Сложи детето на корема си и се огледа отчаяна. Молеше небесните сили да спасят малката. Пустошта около нея изглеждаше безкрайна. Тя се отпусна и затвори очи. Сълзи намокриха лицето ѝ. Локвата кръв около родилката ставаше все по-голяма. Въздъхна тежко и за последно. Черният ангел я прегърна и я понесе в света на сенките, оставяйки мъртвото ѝ тяло с бебето насред огромна каменна рисунка. Древният олтар, свикнал да поглъща жертвите си, блестеше под яркостта на звездите. Кая плачеше с пълно гърло. В малкото ѝ двукилограмово тяло имаше много живот и той не искаше да си тръгва. Една огромна змия изскочи от нищото и пропълзя до нея, после още една. Свиха се около бебето като гигантски възглавници и то се успокои. Очите им излъчваха покой, който сякаш хипнотизира малкото човече. В небето се появиха ярки, гърчещи се светлини. Те озаряваха безкрая и пукаха като искри на факла. Мразовитият вятър изчезна и вместо него мека топлина покри с невидима сфера земята около бебето.
Изследователският екип на доктор Нурито Харуки се натъкна на стряскаща гледка. Още по изгрев бяха тръгнали към каменните олтари, за да изпреварят слънцето. Изучаваха мистичните рисунки от пустинята Наска и вече почти месец работеха на терен. Японското правителство спонсорираше експедицията на д-р Харуки и за да отговорят на високите очаквания, работеха по петнайсет часа на ден. Но не бяха подготвени за картината пред себе си. Слънцето тъкмо вдигаше глава над хоризонта и рисуваше със замах червено-оранжеви пътеки, които сливаха пустинята с хоризонта. Отблясъците на утрото събуждаха новия ден. И там, в нищото, насред камъните, завариха жена, обляна в кръв, с бебе на корема и две големи змии, свити до тях. Черните им люспи отразяваха светлината и ги правеха да изглеждат още по зловещи. Хората бяха замръзнали и никой не знаеше как да реагира. По-едрата змия изправи глава и размърда впечатляващото си тяло. Беше поне двайсет метра дълга и извиваше мускулите си с лекота. Видът ѝ беше труден за определяне. Тя вдигна глава и впери любопитен поглед в хората, това продължи един кратък миг, след което се оттегли в скалите, последвана от другата, пред погледите на смаяните свидетели.
– Боже мой! - възкликна докторът. – Какво е станало тук?
Той се приближи тичешком, макар и уплашен. Цялата група достигна бързо сцената, разтърсила умовете им. Силен бебешки плач кънтеше със силата на живота. Малките му дробове не признаваха смъртта, а раздираха пространството.
– Живо е, бебето е живо! Вижте и майката! - извика той.
Докторът беше дребен подвижен мъж, в средата на трийсетте, с кацнали очила на носа и протъркано облекло на заклет археолог. Той бързо зави детето в ризата си, като го гушна нежно и в същото време оглеждаше голото му телце за наранявания. Асистентката му Сиро, женска версия на доктора, но по-млада и красива, провери пулса на жената. Уви, само детето беше живо. Групата им се върна по най-бързия начин в базовия лагер. Там имаха лекар и щяха да се обадят за помощ за новороденото. А то се беше успокоило и се усмихваше спокойно, сякаш усетило положителните вибрации на хората, които зарязаха работата си, за да се погрижат за него. Медиците бяха удивени, че всичко е наред, предвид това, че момиченцето беше родено насред пустинята, без ничия помощ, и е прекарало една нощ под открито небе. Това беше малко чудо. Чудо, което доктор Харуки кръсти Кая."
Из книгата
Рейтинг: 8.40 / 5 гласа 
