Бестселър на Ню Йорк Таймс.

Книгата е част от поредицата "Пътешествия и приключения" на издателство "Вакон". Името Колин Таброн е добре известно на голяма част от читателите. В книгата, която държите, той описва пътуването си през Централна Азия след разпадането на Съветския съюз и документира масовите социални вълнения в разтърсения от политическите промени район. Таброн е вдъхновяващ автор, безстрашен пътешественик и прозорлив наблюдател, а "Изгубеното сърце на Азия" е изключителен пътеводител за историята, населението и културата на тази обширна територия с богато минало и смутна политика.

Колин Таброн е майстор на класическия пътепис и носител на наградата на "Томас Кук". Първите му книги са за Близкия изток - Дамаск, Ливан и Кипър. През 1982 г. обикалял надлъж и шир из Русия с раздрънкан "Морис Марина" - преследван на всяка крачка от КГБ. От тези ранни пътешествия се родили пътеписите "Сред руснаците", "Зад стената", "Изгубеното сърце на Азия", "В Сибир" и "Сенки по пътя на коприната". Желанието му да пътува в Русия и Китай било толкова силно, че научил руски и мандарин, за да може да разговаря с обикновените хора по пътя си. Колин Таброн е носител на литературни награди. Живее в Лондон.

Морето беше останало зад нас и летяхме над пустиня, безбрежна като в сън. Пясъците се преливаха в небето и разяждаха с безцветна светлина всички хоризонти. Нищо не подсказваше къде се намираме - или пък че въобще се движим. Крилата на самолета бяха последните веществени обекти във Вселената. При все това, като огледах дремещите и умислени лица наоколо, ме осени, че само моето не принадлежи на опалената от слънцето пустош. Имаха широки скули, обветрени и застинали. Спяха.
Вече напредвахме по 40-ия северен паралел, по средата на пътя между Гибралтар и Пекин, в сърцето на света. Предполагам, че това е детинска представа - светът да има сърце, но при мен незнайно защо се беше оказала много трайна. Като малък много бързо бях отхвърлил идеята, че някой ден бих могъл да се плъзна надолу по Северния полюс или да прокарам пръсти по нажежения до червено екватор. Но несъзнателно бях продължил да чувствам, че някъде в сърцевината на най-голямата континентална маса на света, отвъд по-познатите народи, пулсира друга полузабравена страна, а всички останали са нейна периферия.
Но дори и на картата тя оставаше неясна и историята я наричаше с мъгляви имена: Туркестан, Централна Азия, Страната отвъд реката. Някъде на север от Иран и Афганистан, на запад от китайските пустини и на изток от Каспийско море (което вече се намираше далеч зад нас) тази огромна потайна страна се беше затворила в себе си. Подхранваните от ледници реки - древните Окс и Яксарт, Чу и Зарафшан - така и не стигаха до океана, ами изчезваха в безотточни морета или намираха смъртта си в пустинята. Хималаите откъсваха планините Ӝ от животворните мусони и там Памир се издига като оголено стълпотворение от плата - толкова високо, пише Марко Поло, че не прехвръква птица и огънят гори с блед пламък, в който можеш да пъхнеш ръка.
И все пак този район се е разпрострял от казахските степи до Хиндукуш. Беше по-голям от Западна Европа и насечен от свирепи географски крайности. Докато Памир почива под вечната замръзналост, пустинята Каракум под нас може седмици наред да къкри при над 40 градуса на сянка, а низините Ӝ се втвърдяват в подобна на камък повърхност.
– Там долу няма нищо за гледане - каза седналият до мен узбек. - Това е страната на туркмените. - Презрение помрачи гласа му. - Те са пастири.
После, усетил моя несръчен руски, попита:
– От Прибалтика ли си?
– Не, от Англия.
– Англия. - Замисли се върху думата, сякаш чакаше нещо, каквото и да било, да се пръкне в главата му. - Това е съвсем до Америка...
Колин Дж. Д. Таброн
Туркменистан