Безсилен

Безсилен Елси Силвър Времетраене: 0:53 мин. Силите на тъмнината Джон Конъли Времетраене: 0:57 мин. Последно писмо от Гърция Ема Коуел Времетраене: 0:54 мин. Песента на светулките Кристин Хана Времетраене: 0:55 мин. На крилете на песента Мария Русева, Нона Кръстникова Времетраене: 0:57 мин. Светлинки за сладки сънища: Лека нощ! Стефани Камписи Времетраене: 0:48 мин. Завинаги и още един ден Антъни Хоровиц Времетраене: 1:05 мин. Западният вятър Александрия Уоруик Времетраене: 1:06 мин. Бандитът и близначките Матакин Ориол Каноса Времетраене: 1:06 мин. Книги от поредицата Да поговорим за... Джоузеф Барнс Времетраене: 0:48 мин. Плувкинята Лорет Ан Уайт Времетраене: 0:58 мин.

Двама неразделни приятели от детството. Две разбити сърца. Едно импровизирано пътуване из канадските планини, за да се откъснат от света. И нищо повече, или поне те така си мислят...

Джаспър Джървис е суперзвезда на канадския хокей и любимец на публиката. Но за красивата примабалерина Слоун той винаги е бил момчето с тъжни очи и златно сърце, изоставено от родителите си, но приютено и отгледано от чичо ѝ Харви като един от собствените му синове. Момчето, превърнало се в силен мъж, в когото тя е тайно влюбена от години. Но понеже той така и не отвръща на чувствата ѝ, тя се сгодява за друг. В деня на сватбата им обаче научава за изневярата на бъдещия си съпруг. Слоун решава да избяга от всичко и всички... заедно с Джаспър. Двамата се отправят на пътуване по планинските пътища до фермата на братовчедка ѝ Вайълет. Но колкото повече време прекарват заедно, толкова по-трудно става да се контролират. Джаспър вече не гледа на Слоун като на по-малка сестра. И не я докосва по онзи невинен начин, а очевидно копнее да бъде с нея.

След като я е пренебрегвал с години обаче, сега ще трябва да докаже, че чувствата му са истински. Преди да я изгуби завинаги.

Книга трета от поредицата Честнът Спрингс на Елси Силвър.

"Чувствах, че ми се гади. Денят, за който мечтаех от малка, най-накрая беше настъпил, но нямаше нищо общо с това, което си бях представяла. Валеше сняг. А аз винаги съм искала пролетна сватба. Намирах се в богато украсена църква в центъра на града, а бях искала уютна и неформална обстановка. Събитието представляваше спектакъл със стотици гости, а аз бях искала нещо малко и интимно. Най-лошото от всичко обаче беше това, че щях да премина по пътеката в църквата, отивайки към мъж, когото не си представях, когато затворех очи. Той не беше този, когото бях искала през по-голямата част от живота си. Напълно се бях предала пред идеята, че се задомявах с мъж, когото не обичах. Но от това, че и не го харесвах, направо ми се гадеше. Не, този ден изобщо не приличаше на това, което си бях представяла. Братовчедка ми Вайълет се суетеше с фуркетите в косата ми, докато седях изправила гръб върху лакираната дървена пейка с ръце, вкопчени една в друга в скута ми. Опитвах се да скрия масивния диамант на безименния си пръст. Ако стисках юмруци, докато дланите ми започнеха да болят, можеше и да не заплача. Или да направя нещо глупаво като това да избягам.
– Нямам представа къде е. Нищо не виждам от начина, по който са ти вързали и прибрали прическата.
– Там е някъде. Усещам, че ме скубе. Много е опънато и боли.

Вайълет въздъхна и долови погледа ми в огледалото.
– Сигурна ли си, че е от косата, Слоун?

Повдигнах леко брадичка и изпънах шия, когато се загледах в движението на гърлото си.
– Да - насилих се да кажа аз, но гласът ми прозвуча по-сигурно, отколкото се чувствах, и умът ми се изпразни от всякакви мисли, както се случваше, когато излизах на сцена. Когато скачах и се въртях в пирует, а светлините грееха ярко към мен, криейки публиката в тъмнината. Така се чувствах удобно.

С тежка въздишка и угрижен вид Вайълет продължи да претърсва косата ми за фуркета, който се беше забил в скалпа ми, въпреки че не беше сигурна, че той изобщо съществува. И тя смяташе, че неудобната ми прическа е просто отражение на живота ми. Можех достатъчно добре да чета между редовете. Вайълет не беше казала много за Стърлинг. Никой не го споменаваше... освен Джаспър.

Джаспър. Дори не можех да си помисля за името му, без да ми прилошее. А вината заради думите, които му бях наговорила предишната вечер, все още ме ядеше отвътре и не ми даваше покой. Същото се отнасяше и до вече невъзможния шанс да бъда с него, след като се омъжвах за някого, който никога не бе карал сърцето ми да потрепне. Ние с Джаспър Джървис бяхме приятели. Добри приятели. Той вече на два пъти ми го беше заявявал ясно. А аз не бях чак такава мазохистка, че да се стремя към хеттрик. Сигурна съм, че всички смятаха, че съм го преодоляла, но това беше така само защото се бях превърнала в експерт по прикриването на чувствата си. Той беше скътан във всяко ъгълче на съзнанието ми, още откакто го бях зърнала за първи път, а той никога не беше гледал на мен като на нещо повече от по-малка сестра.

Намръщих се, когато усетих нещо мокро по дланите си. Обърнах ги към себе си и сведох поглед. Напуши ме маниакален смях, докато се вглеждах надолу - кръвта образуваше идеално кръгла лъскава капчица в средата на дланта ми. Сякаш се противопоставяше на гравитацията просто по факта на самото си съществуване. Раничката на мястото, където заостреният ръб на годежния ми пръстен се беше впил в кожата ми, ме болеше, сякаш цялата вселена знаеше, че този брак ще ме кара да кървя по начини, които никой друг нямаше да види или разбере. Стърлинг не би ме докоснал с ръка, но всичко друго у него - в целия му живот - буквално ме изцеждаше.
– О, по дяволите! Слоун! Внимавай да не си изцапаш роклята - извика Вайълет. Трескаво отдръпна ръце от косата ми и се втурна към съседната тоалетна, а черната ѝ сатенена рокля изшумоля след нея.

Черно. Отново се разсмях. Никога не бих избрала черни рокли за сватбата си. Бих предпочела нещо светло и нежно, някакъв празничен цвят. Но това не беше сватбата ми в истинския смисъл, нито пък можеше да се приеме за празник. Може би погребалните цветове си бяха съвсем намясто. Така и не ми беше останала енергия да се оплаквам от нещата, които не исках. Разбирах го едва сега, гледайки малката капка кръв, която постепенно нарастваше в средата на дланта ми. И всичко това се дължеше на факта, че изобщо не желаех тази сватба.
– Ето - върна се Вайълет и притисна няколко слоя тоалетна хартия към пророческата рана, докато ме гледаше с ужасен поглед. – Добре ли си?
– Да, да, не е като да съм изгубила крайник или нещо подобно - отпуснах затаения си дъх аз.

В ума ми внезапно изскочи образът на животно, което прегризва собствения си крайник, за да избяга от капана, в който е попаднало.
– Слушай - започна Вайълет и сбърчи вежди, – не искам да приемаш думите ми погрешно, но трябва да ти го кажа поне веднъж, или никога няма да си го простя.
– Добре, слушам те - отвърнах аз и устните ми се извиха в усмивка при сериозния ѝ тон.

Тя отметна драматично рамене и се взря в мен. Изгледа ме наистина настойчиво. Искаше ми се да отместя поглед встрани, но не го направих.
– Ако не искаш всичко това - започна тя и направи неопределен жест със свободната си ръка, – ако се нуждаеш от бягство, ако ти трябва кола, с която да се измъкнеш, знай, че аз съм на твоя страна. Няма да кажа абсолютно нищо. Няма да те съдя. Но всичко това не е правилно, нали? Ако трябва да избягаш например... - Тя погледна встрани и сви устни, сякаш внимателно преценяваше следващите си думи. – Просто мигни два пъти или нещо такова, става ли?

Не примигнах, но от очите ми бликнаха сълзи, които се плъзнаха по бузите ми.
– По дяволите! - изсумтя братовчедка ми. – Ето, разплаках те. Съжалявам. Просто трябваше да ти го кажа.
– Обичам те, Вайълет. Не съм сигурна дали някога съм ти го казвала. Но ти, семейството ви и онези седмици, които прекарвах в ранчото всяко лято, са едни от най-хубавите дни в живота ми.

Нейните очи също се насълзиха, тя запримигва трескаво и обхвана дланите ми в своите.
– Но днешният ден е още по-хубав, нали?

Очите ѝ се вгледаха в моите с толкова искреност, синьо към синьо. Успях единствено да я даря с една тъжна усмивка. Днешният ден би трябвало да е най-щастливият в живота ми, но не беше и не ми се искаше да я лъжа. Устните ми се разтвориха съвсем леко, без дори да знаех какво да ѝ кажа, но точно в този момент екранът на телефона ми светна. Той издаде кратък, но силен звук, който отекна от дървената тоалетка пред нас. Буквално звънецът ме спаси. Отклоних очи от нейните и посегнах към телефона си, облекчена, че не е в чантата ми. Бях получила съобщение от скрит номер и когато натиснах върху него, за да го отворя, текстът гласеше единствено:

"Сметнах, че трябва да видиш това."

Под него следваше видео. Първият кадър ми се стори ужасно познат. Натиснах бутона за начало.
– Какво е това, по дяволите? - Вайълет отпусна ръка върху коляното ми и се притисна по-близо до мен, за да вижда по-добре екрана.

На него се появи зърнест видеозапис. На заден фон се чуваше силна музика, а случващото се точно отпред в центъра би трябвало да ме разтревожи. Все пак гледах познатото лице на годеника си, облечен със същата поло блуза, която бе носил във вечерта на ергенското си парти.
– Вайълет, може ли да ми доведеш Стърлинг, моля те?

Би трябвало да се чувствам смазана. Но единственото, което се въртеше в ума ми, докато гледах как голата жена подскача върху члена на Стърлинг, беше, че все пак няма да ми се наложи да си отхапя някой крайник."
Из книгата

Елси Силвър постига световен успех с поредицата Честнът Спрингс, която се превръща в TikTok сензация. В свободното си време обича да готви, дегустира екзотични храни, пътува и да прекарва време със семейството си сред природата. Признава, че напоследък е привърженик на ставането в пет сутринта, за да изпие първото си кафе на спокойствие и необезпокоявано да се потопи в света на думите.

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com