"Опитах се да се сетя кога за последно правих секс. Поне се опитах. Дали не беше преди две години? Или преди три? Да не би да беше онзи път през януари, когато прекарах една нощ в града? Това преди колко точно време беше? И как ли се казваше онази мацка?
Жената на опашката пред мен се размърда и изнесе настрана едното си бедро, а закръгленото ѝ дупе се очерта в тесните ѝ дънки по начин, който би трябвало да е незаконен. Гънките в горната част на бедрата ѝ бяха не по-малко завладяващи от правата коса с цвят на разтопена мед, която падаше по слабите ѝ рамене и гърба. Действаше ми разсейващо. Прилепналата ѝ риза беше запасана с колана на тесните ѝ дънки и всяка извивка на тялото ѝ си личеше дяволски добре. Съвсем изгубих представа, но само гледката как стоеше на опашката за кафе пред мен ме накара да се замисля за последния път, а мисълта ми беше, че бях правил секс толкова отдавна, че дори не си спомнях кога точно. Нямаше шанс обаче да забравя защо не си бях позволявал да заглеждам представителките на противоположния пол.
Отглеждах сам детето си и управлявах сам цяло ранчо. Имах безброй отговорности и прекалено малко време. Не успявах дори да се наспя. А да отделя време за себе си, не ми се беше случвало от много дълго. Просто не бях се замислял откога.
– Какво да бъде за вас, госпожо?
Жената пред мен се засмя и смехът ѝ ми напомни за звъна на вятърните флейти, окачени на задната ми веранда - мелодичен и някак си въздушен и лек. Какъв смях само. Такъв смях бих разпознал навсякъде. Определено не бях срещал тази жена преди. Щях да си я спомням, защото познавам всички в Честнът Спрингс.
– Госпожо? Не знам какво да си мисля за това - отвърна тя и се кълна, че в гласа ѝ се долавяше усмивка. Неволно се замислих дали и устните ѝ съответстваха на всичко останало.
Елън, която е собственичката на малкото бутиково кафене Ла Пампелмус в града, ѝ се усмихна.
– Е, как бихте искали да ви наричам? Обикновено разпознавам всяко лице, което прекрачва прага ми, но не и вашето.
А, значи не бях само аз. Наведох се леко напред с надеждата да чуя името ѝ, но една от продавачките точно в този момент реши да включи кафемелачката, което единствено ме накара да скръцна ядосано със зъби. Не знам защо исках да разбера името на тази жена. Просто ми се искаше да го науча. Произхождам от малък град и предполагам, че ми беше позволено да съм леко любопитен, това е всичко. Щом шумът от кафемелачката спря, сбръчканото лице на Елън изведнъж се оживи.
– О, какво хубаво име - каза тя.
– Благодаря - отвърна жената пред мен и добави: – А заведението защо се нарича Грейпфрутът?
Елън се изсмя шумно от изумление и се ухили широко от другата страна на тезгяха.
– Разправях на съпруга си, че искам да нарека магазинчето на нещо красиво, нещо на френски. Той каза, че единствената френска дума, която знаел, била le pampelmousse. Стори ми се достатъчно хубава и сега вече това се е превърнало в нещо като малка шега помежду ни - отвърна Елън и погледът в очите ѝ се изпълни с любов, когато спомена съпруга си, а аз усетих в гърдите ми да припламва искрица на завист.
Последвана от искрица на раздразнение.
Единствената причина все още да не направя някой сърдит коментар за досадното им бърборене, което бавеше цялата опашка, беше, че бях прекалено зает: мъчех се да прикрия очевидната си ерекция, която получих само от звука на смеха на тази мацка. При нормални обстоятелства би ме вбесило, че се налага да чакам толкова, за да си взема кафе. Бях казал на баща си, че ще се върна, за да прибера Люк - погледнах часовника си - горе-долу по това време. Трябваше да се прибера възможно най-скоро, за да се срещна със Самър и жената, която се надявам, че щеше да бъде бавачката на Люк. Умът ми обаче се отклоняваше към неща, за които не се бях замислял от години. Може би затова трябваше просто да се насладя на момента. Все пак не беше чак толкова лошо от време на време да си позволявам да изпитам и аз нещо.
– За мен средно, много горещо, без пяна, с не много захар...
Завъртях леко раздразнено очи и притиснах козирката на шапката си по-ниско над челото. Естествено, че непознатата жена с невероятното тяло щеше да има дразнещо дълъг списък с изисквания при поръчката на напитка.
– Струва три долара и седемдесет и пет цента - каза Елън, без да отделя поглед от екрана на касата пред себе си, докато жената пред мен се разрови в дебрите на огромната си дамска чанта, явно търсейки вътре портмонето си.
– О, по дяволите - измърмори тя и с ъгълчето на окото си забелязах нещо да пада от чантата ѝ на излъскания циментов под, точно до сандалите ѝ.
Без дори да се замисля, приклекнах и вдигнах черното парче плат от пода. Видях краката ѝ да се обръщат, докато се изправях.
– Ето, заповядайте - казах аз, а гласът ми прозвуча дрезгаво, защото ме беше обхванала непривична нервност. Нямах особен талант да разговарям с непознати жени.
Виж, в това да ги гледам намръщено бях истински професионалист.
– О, боже мой! - възкликна тя.
Изправих се и успях да огледам добре лицето ѝ. Краката ми направо се заковаха на пода, а дробовете ми спряха да работят за миг. Смехът ѝ не можеше да се сравнява с лицето ѝ - с леко издължен котешки поглед, извити вежди и млечнобяла кожа. Беше адски впечатляваща. А бузите ѝ бяха червени като противопожарни коли.
– Много съжалявам - каза задъхано тя и притисна с длан порозовелите си устни.
– Няма за какво. Всичко е наред - отвърнах, но все още имах усещането, че всичко около мен се случваше на забавен каданс. Беше ми малко трудно да се съсредоточа и все още зяпах лицето ѝ.
И по дяволите... Циците ѝ. Официално можеше да се каже, че съм похотлив старец. Погледът ми се отклони надолу към парчето плат в юмрука ми. Меката материя се подаваше измежду пръстите ми. Непознатата изстена, когато отворих длан, и аз бавно, но съвсем ясно осъзнах защо тя се ужаси толкова, задето се направих на джентълмен и вдигнах от земята... Бикините ѝ. Взрях се в парчето черен плат в ръката си и ми се стори, че всичко около нас се завъртя шеметно. Погледът ми се стрелна да срещне нейните широко ококорени зелени очи. Имаха толкова много нюанси на зеленото - истинска мозайка. Не съм известен с приветливите си усмивки, но ъгълчетата на устата ми потрепнаха и се извиха нагоре.
– Ъ... май изпуснахте бикините си, госпожо.
Едва сподавен смях избухна от нея и погледът ѝ се стрелна от ръката обратно към лицето ми.
– Леле! Това е неловко. Наистина много...
– Кафето ти е готово, скъпа! - извика Елън.
Червенокосата се обърна настрана с облекчение, че ни прекъснаха.
– Благодаря ви! - извика тя с леко пресилена жизнерадост, след което остави петдоларова банкнота на тезгяха и грабна картонената чаша с кафе. Без повече да вдигне поглед, непознатата се отправи директно към вратата, бързайки да се измъкне час по-скоро оттук. – Задръжте рестото! Ще се видим пак!
Кълна се, че чух лекия ѝ смях, когато бързо мина покрай мен. Очевидно отбягваше погледа ми, докато си мърмореше на глас нещо от рода, че това щяло да бъде хубава история, която един ден да разказва на децата си. Разсеяно се замислих какви ли точно истории възнамеряваше да разказва тази жена на бъдещите си деца, а после извиках след нея:
– Забравихте си... - Замълчах за миг, защото не исках да изкрещя думата и да ме чуят всички в кафенето - то беше пълно с хора, които трябваше да виждам всеки ден.
Тя се обърна и на излизане натисна входната врата с гръб, задържа погледа ми за миг, а в очите и в цялото ѝ изражение се четеше веселост.
– Кой каквото си намери, за него си остава - отвърна тя и сви рамене.
В този миг тя се разсмя от сърце. Смехът ѝ беше непринуден, топъл и изпълнен с радост. След това просто излезе навън на ярко огряната от слънцето улица. Косата ѝ грейна като пламък и тя полюшна бедра така, сякаш този град ѝ принадлежеше. Остави ме напълно поразен. А щом погледнах отново към отворената си длан, осъзнах, че тя отдавна си е тръгнала. Нямах никаква представа как се казваше, а и все още стоях тук... и все още държах бикините ѝ."
От книгата
