Би ли избрал любовта, ако знаеше как ще приключи всичко?

Джоуел се е зарекъл никога повече да не се влюбва. Защото любовта води след себе си болка. Но когато среща Кали, той не може да устои на привличането. В нея вижда тихия пристан и буйния огън, от които така силно се нуждае. А Кали открива в Джоуел онази истинска любов, за която всички бленуваме. Те рискуват, за да следват мечтите си, да бъдат по-добри, да живеят истински.

Но Джоуел има страхове. Той сънува за хората, които обича. И сънищата му винаги се сбъдват. Без значение дали са добри, или лоши. Една нощ неизбежното се случва. Джоуел сънува Кали. И този път сънят е кошмар. Сега двамата са изправени пред трудно решение. Може ли Кали да остане, знаейки съдбата си? Джоуел обича ли я достатъчно, за да избере нейното щастие пред своето?

"Уникален, спиращ дъха, изпълнен с болка, перфектен... също като любовта."
Джоди Пико, автор на "Малки големи неща"

"Изключително добре написана и затрогваща книга, която не можете да оставите до последната страница."
Бет О’Лиъри, автор на "Споделеният апартамент"

"Книгата ме накара да се просълзя. Не можех да спра да мисля за героите и какво бих избрала аз, ако бях на тяхно място."
Джил Сантополо, автор на "Светлината, която изгубихме"

"Един часът през нощта е и аз стоя гол до кръста до прозореца на дневната си. Небето е спокойно и изпъстрено със звезди, луната е мраморнобяла. Всеки момент съседът ми Стив от горния етаж ще излезе от сградата. Ще се запъти към колата си, бебето му ще пищи и ще се гърчи диво в кошчето си. Извежда Попи посред нощ, за да се опита да я успокои, като шофира. В колата пуска диск със звуци на животни.

Ето го, идва. Сънливите му стъпки по стълбището, хленченето на Попи. Характерното за него грубо затръшване на входната врата. Наблюдавам как приближава колата си, щрака с дистанционното, за да отключи, поколебава се. Объркан е, знае, че нещо не е наред. Но мозъкът му все още е крачка назад. Най-накрая вратата се отключва. И в този момент той изругава, повдига ръка към челото си. Обикаля колата два пъти, все още не може да повярва.

Съжалявам, Стив - да, и четирите гуми. Някой определено ги е изпуснал. Тази нощ няма да ходиш никъде. За момент остава неподвижен - като статуя, осветена от стерилния лабораторен блясък на уличната лампа. После нещо го подтиква да повдигне глава и да погледне към прозореца, от който го наблюдавам. Запазвам самообладание. Стига да не помръдна, няма начин да ме забележи. Щорите ми са спуснати, апартаментът ми е тих и тъмен като змия, почиваща в леговището си. Няма как да разбере, че съм притиснал лице към един от процепите на щорите. Че следя всичко. Двайсет минути по-късно съм готов да се строполя в леглото. Очаквам съвсем обикновен, спокоен сън и всичко, което съм направил тази вечер, би трябвало да ми помогне да го постигна.

Поемам си дъх. Отново опитвам да убедя себе си, че онова, което направих снощи, беше правилно. Трябва да е. Защото ето каква е работата: откакто се помня, имам пророчески сънища. Смайващо реални, като случващи се наяве видения, заради които се сепвам насън и обикновено се събуждам разтреперан. Показват ми какво ще се случи след дни, седмици, месеци, години... И винаги са свързани с хората, които обичам. Сънищата ме навестяват почти всяка седмица. Съотношението между добри, лоши или неутрални е почти еднакво. Най-много се страхувам от мрачните предсказания: злощастни инциденти и болести, болка и разни нещастия. Затова винаги съм напрегнат, винаги на ръба на безпокойството. В очакване кога ли отново ще се наложи да пренасочвам пътя на съдбата, да се надпреварвам с неведоми сили, за да променя нечии добре обмислени планове. Или - което е най-ужасното - да спасявам живот."
Из книгата