След теб

След теб Джоджо Мойс Времетраене: 1:24 мин. Джоджо Мойс Времетраене: 1:27 мин. Аз преди теб Джоджо Мойс Времетраене: 1:00 мин. Все още аз Джоджо Мойс Времетраене: 0:45 мин. Сама в Париж Джоджо Мойс Времетраене: 0:51 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Лято в Ирландия Стефана Белковска Времетраене: 1:05 мин. Божието число Людмила Филипова Времетраене: 1:27 мин. Любов в насрещното Здрава Каменова Времетраене: 0:56 мин. Завръщане у дома Даниел Стийл Времетраене: 1:00 мин. Земя на кланове Сам Хюгън, Греъм Мактавиш Времетраене: 1:05 мин. Мозъкът на щастливите хора Феран Касес, Сара Тейер Времетраене: 1:04 мин. Усилията на любовта Стивън Грос Времетраене: 1:03 мин. 28-дневен рестарт на нервната система Нина Златкова Времетраене: 1:01 мин. Как говорят животните и растенията Габи Доуней Времетраене: 1:07 мин. Възрастта е само число Дара Торес Времетраене: 1:08 мин.

"След теб" е дългоочакваното продължение на "Аз преди теб". Осемнадесет месеца след смъртта на Уил, Луиза се опитва да построи живота си наново. Подтиквана от желанията, които той пробужда в нея, тя заминава за Париж. Но там се чувства самотна и объркана, намира утеха единствено в спомените. Връща се в Лондон и започва работа в бар на летището. Луиза претърпява инцидент и се връ­ща в дома на родителите си в Стортфолд, къ­дето се чувства обичана и защитена. По настояване на баща си посещава сбирки, които помагат на хората да се освободят от скръбта. Но точно когато си мисли, че е готова да продължи напред, на вратата ѝ се появява непозната, която проме­ня всичко. Някога Лу обещава на Уил да живее смело и да приема предизвикателствата. За да изпълни обещанието си сега, тя трябва да се научи да живее и обича без него.

Историята продължава в страниците на романа "Все още аз".

"След миг колебание се качвам на парапета, разперила ръце встрани, като леко пиян въжеиграч. Единият крак пред другия, бавно се придвижвам напред по бетона. От ветреца косъмчетата по протегнатите ми ръце настръхват. В началото, когато се нанесох тук и когато ми беше най-тежко, понякога се обзалагах със себе си дали мога да мина от единия край на сградата до другия. Когато стигнех до далечния край, се изсмивах в нощта. Видя ли? Тук съм - жива съм - стоя на ръба. Правя каквото ми каза!
Това се бе превърнало в таен ритуал - само аз, градският хоризонт в нощта, утехата на мрака, анонимността, съзнанието, че тук горе никой не знае коя съм. Вдигам глава, наслаждавам се на нощния бриз, дочувам смях някъде долу, приглушения звън на строшена бутилка, пълзящия трафик, гледам безкрайния червен поток от задните светлини, същински автомобилен кръвен поток. Само часовете между три и пет сутринта са относително спокойни, пияниците вече са се строполили по леглата, главните готвачи в ресторантите са свалили най-сетне белите си престилки, баровете са затворили врати. Тишината в тези часове се нарушава само понякога от нощните птици, от отварянето на еврейската пекарна надолу по улицата, глухото тупване на стоварените от разносните бусове бали с вестници. Познавам и най-дребните детайли от живота на града, защото вече не спя.
Някъде там долу правят полицейска проверка в бара "Уайт Хорс", в който ходят хипстъри и обитатели на Ийст Енд, двама спорят отвън, а в другия край на града общинската болница събира останалото от болните и ранените, както и онези, които едва са успели да преживеят поредния ден. Тук горе има само въздух, мрак и някъде далеч товарният полет на "ФедЕкс" от "Хийтроу" до Пекин, както и безчет пътници като онзи господин с уискито, поели по своя път нанякъде.
– Осемнадесет месеца. Цели осемнадесет месеца. Кога ще бъде достатъчно? - казвам в мрака. И ето го отново - усещам го да се надига в мен, същия неочакван гняв. Правя две крачки, като гледам в краката си. – Защото това не ми прилича на живот. На нищо не прилича.
Две стъпки. Още две. Ще стигна до ъгъла тази вечер.
– Ти не ми даде никакъв проклет живот, нали? Наистина. Просто разби предишното ми съществуване. Направи го на пух и прах. Какво да правя с онова, което ми е останало? Кога ще почувствам... - протягам ръце встрани, усещам студения нощен въздух по кожата си и осъзнавам, че отново плача. – По дяволите, Уил - прошепвам. – Проклет да си, задето ме остави.
Мъката отново се надига като внезапен прилив, силна, всепоглъщаща. И точно когато усещам как потъвам в нея, някакъв глас от сенките казва:
– Не бива да стоите там.
Понечвам да се обърна и зървам за миг дребно бледо лице на пожарната стълба, огромни тъмни очи. От шока кракът ми се плъзва по парапета и внезапно губя равновесие. Сърцето ми сякаш полита, само частица от секундата, преди и тялото ми да го последва. И после, като в кошмар, усещам безтегловност, летя в пропастта на мрака, краката ми се размахват над главата и чувам вик, може би крещя самата аз...
Хряс.
И после всичко става черно."
Из книгата

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com