Аз, вещицата - книга 4: Преобразени от времето

Книги от поредицата Аз, вещицата Дебора Харкнес Времетраене: 1:15 мин. Един по един Фрида Макфадън Времетраене: 0:58 мин. Катрин, принцесата на Уелс. Биография на бъдещата кралица Робърт Джобсън Времетраене: 1:19 мин. Поредица за пингвинчето Пин Вера Накова Времетраене: 1:16 мин. Всезнайчето Марк-Уве Клинг Времетраене: 0:57 мин. Фабриката Ханс Русенфелт Времетраене: 1:04 мин. Втори шанс Т. Л. Суон Времетраене: 1:01 мин. Благородни лъжи Джаклин Уинспиър Времетраене: 1:09 мин. Махагоновият кораб Кристофър Картрайт Времетраене: 1:04 мин. Не говорим за Ема Джонатан Баркър, Е. Дж. Файндорф Времетраене: 1:06 мин. Последните му думи Джилиан Макалистър Времетраене: 1:01 мин.

Какво не би дал, за да станеш вампир?

На бойните полета по време на Американската революция Матю Клермон среща младия лекар от Масачузетс Маркъс Макнийл. Когато Матю му предлага безсмъртие и нов живот без ограниченията на пуританското възпитание, Маркъс приема да стане вампир. Но преобразяването му никак не е леко.

В съвременен Париж Фийби Тейлър - младата служителка в Сотбис, в която Маркъс е влюбен - също поема по пътя към безсмъртието. Макар модернизираният процес на трансформацията да изглежда на пръв поглед простичък, двамата откриват, че предизвикателствата, с които се сблъсква човек, решил да стане вампир, са също толкова големи, колкото и през 18-ти век. Призраците на миналото, от които Маркъс си мисли, че се е отърсил преди векове, заплашват да се върнат и да преследват двама им навеки.

Книгата е разказ за една страстна любов, преодоляла времето. Свръхестественото и романтиката, които превърнаха предишните книги в бестселъри, ще ви пренесат отново в този чуден свят.

Книгата е част от поредицата Аз, вещицата от Дебора Харкнес.

Изданието е с красива цветна порезка.

"През последната си вечер като топлокръвна Фийби Тейлър се държа като примерна дъщеря. Фрея бе настояла да е така.
− Да не правим от мухата слон − възразила беше Фийби, все едно ѝ предстоеше просто да замине на почивка за няколко дни и се надяваше да мине само с кратко сбогуване в хотела, където беше отседнало семейството ѝ.
− В никакъв случай – бе отвърнала Фрея и я бе изгледала изпод вежди. − Дьо Клермон не се измъкват крадешком − с изключение на Матю, разбира се. Ще го направим както трябва. На вечеря. Твой дълг е.

Вечерята, която Фрея организира за семейство Тейлър, беше семпла, елегантна и съвършена − включително времето (перфектен майски ден), музиката (нима всички вампири в Париж умееха да свирят на виолончело?), цветята (набрали бяха от градината достатъчно рози от сорта „Мадам Харди“, за да обгърнат с благоухание целия град) и виното (Фрея обичаше „Кристал“). Бащата, майката и сестрата на Фийби пристигнаха в осем и половина, както ги бяха помолили. Баща ѝ беше със смокинг; майка ѝ носеше дълга индийска рокля в тюркоазено и жълто; Стела беше облечена от глава до пети в „Шанел“. Фийби беше изцяло в черно и си бе сложила обеците със смарагди, които Маркъс ѝ подари преди да тръгне от Париж, както и обувки с невероятно високи токчета, които тя − а и Маркъс − много харесваше.

Събралата се група от топлокръвни и вампири първо изпи по питие на двора зад разкошната къща на Фрея в 8-и арондисман − една от частните райски градини, каквито не се строяха в пренаселения Париж вече повече от сто години. Луксозната обстановка не беше чужда на семейство Тейлър − бащата на Фийби беше дългогодишен дипломат, а майка ѝ произхождаше от индийски род, чиито членове се женеха за британски държавни чиновници още от колониалната епоха, ала богатството на Дьо Клермон беше от съвсем друго измерение. Седнаха да вечерят на маса, отрупана с кристал и китайски порцелан, в стая с високи прозорци, през които нахлуваше лятното слънце и се разкриваше гледка към градината. Шарл, лаконичният готвач на Дьо Клермон, който работеше в парижките им домове, когато канеха топлокръвни на гости, беше привързан към Фийби и не беше пестил усилия и средства.
− Суровите стриди са знак, че Бог обича вампирите и иска те да бъдат щастливи − обяви Фрея и вдигна чаша за наздравица, преди да започнат да се хранят. Фийби забеляза, че тя използва думата „вампир“ на воля, сякаш като я повтаряше, можеше да убеди семейството ѝ, че онова, в което Фийби ще се превърне, е напълно нормално. − Да пием за Фийби. Нека се радва на щастие и дълъг живот.

След този тост семейството ѝ нямаше особен апетит. Макар да беше наясно, че вероятно това е последният път, когато яде истинска храна, на Фийби ѝ беше трудно да преглъща. Насили се да вкуси от стридите и шампанското към тях, но побутваше храната в чинията си до края на вечерята. Фрея поддържаше оживен разговор по време на ордьоврите, на супата, рибата, патицата и десерта („Това е последният ти шанс, Фийби, скъпа!“), като преминаваше от френски на английски и хинди между глътките вино.
− Не, Едуард, едва ли има кътче по света, което да не съм посещавала. Знаеш ли, баща ми май е бил първият дипломат? − Фрея направи това стъписващо изказване, за да подтикне сдържания баща на Фийби да разкаже за първите си години на служба при кралицата. Независимо дали историческата преценка на Фрея беше правилна, Филип дьо Клермон очевидно беше научил дъщеря си как да води разговор с мълчаливи събеседници.
− Ричард Мейхю ли? Мисля, че съм го срещала. Франсоаз, не се ли запознах с един Ричард Мейхю, докато бяхме в Индия?

Зорката прислужница се беше появила мистериозно в мига, в който господарката ѝ изпита нужда от нея, настроена на някаква вампирска честота, недоловима за обикновените смъртни.
− Вероятно. − Франсоаз беше пестелива на думи, ала изречеше ли някоя, тя беше обагрена с множество нюанси.
− Да, мисля, че се запознахме. Висок? С руса коса? Хубав по един момчешки начин? − Сухият отговор на Франсоаз не възпря Фрея, нито фактът, че на това описание отговаряха близо половината британски дипломати.

Фийби още не беше виждала нещо, което да успее да смути ведрия ентусиазъм на Фрея.
− До нови срещи − каза Фрея жизнерадостно в края на вечерта, след като целуна всеки един от семейство Тейлър за довиждане. Докосване на студени устни първо по едната, после по другата буза. − Падма, винаги си добре дошла. Обади ми се следващия път, когато си в Париж. Стела, заповядай да отседнеш тук по време на зимните ревюта. Модните къщи са наблизо, а Франсоаз и Шарл ще се грижат добре за теб. Хотел „Четири сезона“ е прекрасен, разбира се, но е препълнен с туристи. Едуард, ще държим връзка.

Майка ѝ, в типичен свой стил, не пророни нито сълза и запази хладнокръвие, макар че я държа в прегръдката си малко по-дълго от обичайното на раздяла.
− Постъпваш правилно − прошепна Падма Тейлър в ухото на дъщеря си, преди да я пусне. Тя разбираше какво е да обичаш някого толкова силно, че да се откажеш от всичко, за да бъдеш с него.
− Увери се, че предбрачният договор действително е толкова щедър, колкото те твърдят – посъветва я тихичко Стела на излизане. − За всеки случай. Тази къща струва цяло състояние. − Стела виждаше решението на сестра си, пречупено през собствената си призма, през която проникваха единствено блясъкът, стилът и елегантната кройка на дългата червена рокля на Фрея.
− Тази рокля ли? − разсмяла се беше Фрея, когато Стела ѝ се възхити, и беше заела поза, като наклони русата си глава настрани, за да покаже тоалета и фигурата си в най-добра светлина. − На „Баленсиага“ е. Имам я отдавна. Този мъж беше виртуоз в кроенето на бюстиета!

Най-тежко беше сбогуването за иначе резервирания ѝ баща. С насълзени очи, вперени в нейните („Имаш неговите очи“, отбелязала беше Фрея по-рано вечерта), той потърси знак, че може би е размислила. След като майка ѝ и Стела излязоха на улицата, баща ѝ я придърпа настрани от предните стълби, където стоеше Фрея.
− Няма да е за дълго, татко − опита да го успокои Фийби. Но и двамата знаеха, че ще минат месеци, преди тя да може отново да види семейството си − за тяхна и за нейна собствена безопасност.
− Сигурна ли си, Фийби? Напълно ли си убедена? − попита баща ѝ. − Все още можеш да се откажеш.
− Сигурна съм.
− Помисли разумно – настоя Едуард Тейлър с умолителна нотка в гласа. Той беше вещ в сложните преговори и не беше под достойнството му да насажда чувство за вина, за да обърне нещата в своя полза. − Защо не изчакаш още няколко години? Няма нужда да прибързваш с толкова важно решение.
− Няма да размисля − заяви Фийби внимателно, но твърдо. − Това не е въпрос за разума, а за сърцето, татко.

Сега, след като родното ѝ семейство си беше тръгнало, Фийби остана с верните служители на Дьо Клермон Шарл и Франсоаз, както и с Фрея, която беше заварена сестра на създателя на нейния годеник и така, според вампирските традиции, близка роднина. Непосредствено след като семейство Тейлър си тръгна, Фийби благодари на Шарл за вкусните ястия и на Франсоаз за безупречната организация на вечерята. После седна в салона с Фрея, която четеше имейлите си, преди да им отговори ръкописно върху картички с кремав цвят, обточени с виолетово, които поставяше в пликове за писма от дебела хартия."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg