Свят на ръба

Станислав Лем разговаря с полския критик и журналист Томаш Фиалковски на предела на миналия век и на прага на новото хилядолетие. "Плаваме по течението на голяма река към непознат океан и се намираме едва в началото на пътешествието", казва големият полски фантаст и визионер. И разказва за детството си, за формирането си като човек и писател. Годините на немска и съветска окупация, стръмният път към литературата, човешката глупост, религията и науката, злото в историята, погрешните пътища на културата - по всички тези теми писателят говори откровено, без да крие страховете и надеждите си, и предупреждавайки за опасностите, които дебнат човечеството. Докъде ще ни доведат опитите за "ремонт" на човека и кръстоската между технологиите и биологията, какви са перспективите пред науката, идва ли нейният край... В 16 завладяващи разговора Станислав Лем, роден преди точно сто години и напуснал ни през 2006 г., за пореден път се спира на онова, което го е вълнувало през живота му - и е вълнувало неизброимите му почитатели по целия наш "свят на ръба".

"Отвъд ръба

Разговорите, чийто запис залегна в основите на тази книга, проведох със Станислав Лем през последните години на миналия век. Първото издание на "Свят на ръба" излезе през 2000 година, наистина на предела на новото хилядолетие. Когато обаче избирахме това заглавие, ние имахме предвид не толкова условната времева граница, колкото прага на новата епоха - епохата на биотехнологиите, която писателят наблюдаваше едновременно очарован и ужасен, осъзнавайки, че няма начин те да бъдат спрени независимо от евентуалните опасности и етичните дилеми, нахлуващи в живота ни ведно с инвазията на технологиите. Ако не греша, точно един ден след смъртта му дойде новината, че от човешки стволови клетки е отгледан подходящ за трансплантация орган. Нашите разговори приличаха на мореплаване по бурни и слабо маркирани води, на лутане из гъсталака от различни и изникващи ненадейно теми, между миналото и бъдещето, между личното и публичното.

Станислав Лем се връщаше към биографията си, към детството си в Лвов, към следвоенното начало в Краков и своите пътувания в чужбина, главно - към тези в Русия. Конфронтираше своите прогнози от "Summa technologiае" и други свои книги със света около нас. Правеше това не без чувство на удовлетворение - много от тези прогнози се бяха сбъднали, и то по-рано, отколкото той беше очаквал, - ала също и с горчивина, разочарован от немалко аспекти на съвременната цивилизация и злотворното прилагане на новите открития от хората. "Ще трябва да напусна този свят не без облекчение и с чувство на разочарование", казваше, а на друго място добавяше: "Днес здравият разум и разсъдъкът май са в отстъпление". По-малко от година след публикуването на "Свят на ръба" авторът отбелязваше своя осемдесети рожден ден. Юбилейното тържеството беше предвидено за предишния ден, на 11 септември 2001 г. Когато в четири следобед се събрахме в конферентната зала на новата сграда на улица "Любич", кулите на нюйоркския World Trade Center от часове бяха превърнати в руини. Разбира се, подготвената програма беше отменена, а юбилярят, вместо да приема поздравления, разпитваше присъстващите за новини от атентата. Тогава си помислих, че насловът на нашите разговори придобива ново, драматично значение: светът, нашият свят, действително се бе оказал на ръба...

Днес, в първата годишнина от смъртта на Станислав Лем, си струва да разгърнем "Свят на ръба" макар и само за да чуем гласа на писателя, на великия писател, който гледаше по-надалеч и виждаше по-далеч от другите. "И ярост искрена облъхва/разнообразните ми задължения" - пише Чеслав Милош в стихотворението си "На Джонатан Суифт". Когато си припомням това великолепно стихотворение, пред очите ми застава Лем в неговия краковски кабинет библиотека, сред купчините разноезични списания, коментиращ действителността със страст, хумор, понякога с гневна ярост, алергичен към глупостта и злото, но никога безразличен. Надявам се именно такъв Лем да открият в тази книга нейните нови читатели.

Томаш Фиалковски, март 2007

Из разговор № 5
За разпадането на империята, руската гордост и срещата с един космонавт

В една от статиите, които сте публикували през 80-те години в парижката "Култура" под псевдонима "П. Знавца", вие съзирате в чернобилската катастрофа знак за технологичния залез на Съветската империя. А как виждахте перспективите пред Империята по-рано, да речем, по времето, когато пишехте своите "Диалози" - през ранните години на шестото десетилетие на XX век?

Преди всичко смятах, че надпреварата във въоръжаването както на Земята, така и в Космоса, чийто връх беше кацането на Луната, ще претовари съветската икономика. В желанието си да се мерят с американските усилия и изобретения - макар да не бяха в състояние да го сторят - Съветите прехвърляха все по-големи средства и в тежката промишленост в посока на милитаризацията. Това трябва да се разбира в по-широк смисъл; лунните ракети например бяха създадени просто като разновидност на междуконтиненталните ракети, което представляваше едновременно и облекчение, и затруднение, понеже не е едно и също да изпратиш ракета на Луната или на орбита. Тъй че ситуацията беше доста странна. Сега знам неща, които преди не ми бяха известни - нали Съветите засекретяваха всичко.

Стилът на кариеристично-конкурентната надпревара да попаднеш в Политбюро или близо до Сталин беше повлиял на вътрешния механизъм, управляващ върхушката на съветската власт така, че хвърлянето в затвора на дори необходимите за атомната наука учени като Лев Ландау или поставянето под домашен арест на Капица - от гледната точка на Лаврентий Берия например - сами по себе си не са представлявали опасност за системата. Налагаше се тези неща да ми ги разясняват хора като Келдиш, на когото имах доверие, въпреки че и те не можеха да рекат простичко, че не бива да се поставят политическо-расистките критерии над военните, а предпочитаха да използват по-скоро партийно-бюрократични аргументи. Подробностите за събитията по онова време узнаваме днес от дебелите списания, толстые журналы, които непрекъснато ми изпраща моят литературен агент в Москва. Впрочем и преди, по време на описаните по-рано от мен пътешествия до Съюза, бях посвещаван донякъде в тези неща - правеха го най-вече физиците. Показвайки ми първата в света - разбира се, много слаба - ядрена електроцентрала, те споменаваха с половин уста, че е построена върху костите на политически затворници. Както вече споменах, можех също да посещавам Капица - по онуй време той вече не беше под домашен арест. Капица беше отказал да работи върху атомната бомба, но беше помогнал да измъкнат от гулага Ландау, който пък бил дотолкова луд, че разпространявал така наречените антисъветски "листовки".

В прогнозите си от онова време бях принуден да се базирам върху сравняването на националния доход на Съединените щати, от една страна, с този на Съветския съюз, от друга. Докато американските данни отговаряха що-годе на истината, публикуваните в Съветите данни се оказаха по-късно напълно фалшиви. Затова аз бях предвидил разпад на Съветския съюз през първата четвърт на XXI век - бях взел предвид факта, че за въоръжаване са били инвестирани от 12 до 14 % от неговия брутен вътрешен продукт, докато в действителност са били инвестирани 25 процента! Това ми прилича на ситуацията с магарето, на чийто гръб се слага сламка по сламка, докато гръбнакът му се прекърши.

Струва ми се, че това може да се сравни също с някакъв механизъм, един от елементите на който действа в режим, различен от този на останалите елементи, и накрая целостта се разстройва."
Из книгата