Пътят към Китеж

„Пътят към Китеж“ – в търсене на пътя, по който Русия може да поеме. Една страна на исторически кръстопът. Четирима приятели. Четири различни представи за бъдещето.

Този път действието ни отвежда в Русия през втората половина на XIX век – време на велики реформи, обществени сътресения и сблъсък на идеи, когато старата империя е принудена да се променя, а въпросът накъде ще поеме страната става все по-настойчив. Кримската война е към своя край. На руския престол е Николай I, чието управление все по-силно възмущава интелигенцията, насочила поглед към Европа. Трима млади мъже –приятели, съмишленици и идеалисти, са убедени, че Русия трябва да се промени. Наричат себе си „Тримата мускетари“ и всеки от тях има своя представа за пътя към желаното бъдеще. Скоро към тях се присъединява и техният Д'Артанян – Адриан Ларцев, пристигнал от Сибир и спечелил прозвището си не само с храбростта си. Четиримата искат една и съща Русия – по-добра, по-справедлива и модерна. Но пътищата, по които вярват, че могат да стигнат до нея, постепенно започват да се раздалечават.

След смъртта на Николай I на престола се възкачва Александър II – Освободителя. Започва епоха на надежди и реформи, но заедно с тях идват нови конфликти, разочарования и все по-радикални идеи. Там, където едни виждат възможност за постепенна промяна, други настояват за революция. А когато идеалите се сблъскат с властта, приятелството също се оказва подложено на изпитание. Към добро ли отива Русия, или стремглаво се движи към пропастта? Оправдано ли е цареубийството в името на едно по-добро бъдеще? И кой всъщност има право да решава кое бъдеще е правилното? В търсене на справедливост и отговори четиримата приятели неведнъж се оказват от различни страни на барикадата, но продължават да преследват една и съща мечта – своя Китеж, невидимия град на надеждата, съвършеното място, към което всеки вярва, че знае пътя.

„Пътят към Китеж“ е роман за идеи и приключения, но най-вече за хората, които се опитват да променят историята – и за историята, която променя тях. Акунин преплита съдбите на героите си с драматичните събития на епохата и превръща големите политически въпроси в лични избори, приятелства, предателства и изпитания. Историята проследява десетилетия, през които Русия преминава от последните години на управлението на Николай I през реформаторската епоха на Александър II до новия завой, настъпил след неговата смърт. И през цялото време остава един въпрос, който звучи далеч отвъд границите на XIX век: Кой път води към Китеж – и съществува ли изобщо такъв?

С „Пътят към Китеж“ Борис Акунин продължава мащабния си литературен проект „История на руската държава“, в който редом с историческите томове писателят създава художествени произведения, превръщащи големите събития от миналото в човешки съдби.

"– От колко време се вариш в нашата руска каша? Към шест години? При това не в столицата, а в най-гъстото, където виреят дяволите. Искам да те попитам какво мислиш ти за руския живот?
Съвсем като Лорис-Меликов, помисли си Адриан. Той също бе започнал с това.
– Хайде, давай без заобикалки. Нали виждам, че си дошъл по работа. Казвай направо: защо, за какво.
– „Защо“ и „за какво“ – това са два отделни въпроса. И за да задам втория, първо ми отговори на първия. Та какво мислиш за страната Русия?
Ларцев вдигна рамене и се зае търпеливо да обяснява, че оценява качеството на всяка страна по един основен параметър: какво е да работиш в нея. Ако е лесно – страната е добра. Ако е трудно – лоша е. Русия е лоша страна. На читавия човек тук не му помагат, а му пречат. Един оре, седмина го гледат.
Питовранов го изслуша, кимна.
– Така. А кой според теб е виновен за това?
– Не кой, а какво. Ако системата не работи добре, значи е неправилно устроена. Страната е като железопътната линия. Ако релсите са криви, а траверсите – гнили, локомотивът ще върви зле, а при остър завой ще се катурне по насипа.

Мишел отново кимна, много доволен.
– Ето ти и отговор на въпроса защо съм дошъл. Сега ще ти обясня. Кажи ми, не следва ли да се смени ръководството на компанията, ако не е в състояние да положи релсите както трябва?
– Ако има такава възможност – разбира се. Това е най-добре. Акционерите се събират и избират ново ръководство. Но в Русия това е невъзможно. Тук няма избори.
– Това не значи, че трябва да се продължава да се живее с шибано управление. Просто възниква необходимост да бъде заменено по друг начин.
– Ти за революция ли ми говориш? – разбра Адриан. – Нея няма да я има в Русия. Познавам народа. Той дори не си и мисли за такова нещо.
– Народът изобщо не мисли, във всеки случай не и с главата – ухили се Питовранов. – Ако с народа векове наред е правено само едно – да го пердашат по задника, той именно това и прави – мисли с този пердашен задник. Но народът няма да е необходим. Достатъчно е известно количество мислещи и при това решителни люде. Такива в Русия има. И аз съм от тях. Плюсът на самодържавието е в това, че за разлика от Змей Горянин това чудовище има само една глава. Отсичаш я – и змеят ще пукне. Това е задачата, която сме си поставили. И ще я изпълним. За тази цел си имаме Изпълнителен Комитет.

Адриан много се учуди. Не на това, че Мишел членува в нелегалната партия, преследваща царя – всеки сам решава какъв е смисълът на живота му, а възгледите на Питовранов винаги са били радикални, беше опитал да затрие венценосеца още преди четвърт век. (Миналогодишното ренегатство на журналиста и превръщането му във Върколака бяха убягнали от вниманието на Ларцев, във вестниците той четеше само новините за наука и икономика.) Но за подобни неща не се говори дори на стар другар.
– С каква цел ми разказваш всичко това? Аз съм само железничар.
– Именно като железничар си ни нужен. А също така като човек, който желае Русия от лоша страна да се превърне в добра.
– Какво общо имат железниците със задачата, която сте си поставили?
– Връзката е пряка. Слушай – Мишел се премести по-наблизо. – Най-удобното място за акция е железопътната линия. Това отдавна сме го изчислили. И вече опитахме три пъти. Миналия октомври искахме да взривим царя, когато се връщаше от Крим през Одеса. Работата се провали, защото в морето се надигна буря и яхтата не пристигна. Както и да е, отложихме го. След месец подготвихме направо две мини, край Александровск и малко преди Москва. Първата не сработи, случва се. Но с втората засечка нямаше. Гръмна и още как, и много добре запрати влака надолу по насипа. Само че грешния влак! Не ни съобщиха навреме за промяната в графика. Сега разбираш ли накъде бия?

Ларцев кимна.
– Царският влак минава най-често по Николаевската линия. Заместник-директорът с точност знае реда и разписанието на всички влакове. Искаш да ви предам сведения.
– Не само, не само! – възкликна Мишел. – Ти си човек на действието. Можеш всичко. Помниш ли как беше тогава, през петдесет и четвърта? Ако не се бе появил ти, ние щяхме само да дрънкаме.
– С мен също нищо не стана.
– Защото имаше скапани помощници! Не си бяхме направили труда да изясним, че един от слугите отпива от чая, за да провери температурата му – Питовранов направи крива физиономия от тягостния спомен. – Но сега са се захванали отбрани люде, точни като хронометър. И знай, че сред тях няма честолюбци. Когато те събера с тях, те ще видят, че ти най-добре ще можеш да оглавиш начинанието. Ах, Адриан, какви хора само са това! Най-висшият продукт на националната селекция. Помисли си само за какво голямо дело те викам. Добре си помисли!
И Ларцев си помисли добре.

– Не – каза той след около минута и половина. – От това нищо няма да стане. През шестдесет и първа в Орегон на полагането на трасето имаше един много лош началник на дистанцията. Жесток, алчен, груб. Веднъж се събра група – подобна на вашия Изпълнителен Комитет. Решиха, че трябва да пречукат тази гадина. Причакаха го, застреляха го. Но се оказа, че е по-добре да има лоша власт, отколкото никаква власт. На другия ден всички се стреляха един друг из целия лагер, а след седмица останаха само празни палатки и трупове – всички се разотидоха кой накъдето му видят очите. Строителството спря, а компанията фалира. Същото ще стане и с Русия. Не съм революционер, аз съм строител. Никога повече не говори с мен на тази тема.
– …Добре. Няма – рече Питовранов с угаснал глас. – Моля да забравиш този ни разговор.
– Вече го забравих – отговори Адриан."
Из книгата

Борис Акунин е творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили, филолог, литературен критик, преводач и журналист, японист с международна известност. Работил като заместник главен редактор на списание "Иностранния литература”, главен редактор на двайсеттомната "Антология на японската литература”, председател на мегапроекта „Пушкинска библиотека”.

Неговите блестящи исторически мистериии от поредиците „Приключенията на Ераст Фандорин”, „Приключенията на сестра Пелагия” и „Приключенията на магистъра” възвръщат доброто име на популярната литература. През 2000 г. Акунин е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран за наградата „Смирноф-Букър”. Романите на Акунин се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия и други страни.

„История на руската държава“ е сред най-мащабните проекти в творчеството му. Замисълът съчетава исторически томове с художествени произведения, които пренасят събитията и идеите от съответната епоха в живота на измислени герои. Така голямата история получава своето човешко лице – през съдбите, убежденията и изборите на хората, които живеят в нея.

Еднорог ЕООД
София, 1202
ул. Св. св. Кирил и Методий № 12
office@ednorog.com