Черното изкуство да убиваш

Майор Лео Блек, някога един от най-страховитите и ефективни воини на САС, след двайсет години по бойните полета иска да загърби бизнеса със смъртта. Постъпва в Оксфорд, където преподава етика на военните конфликти. Студентите му са във възторг, но колегите му го възприемат като заплаха и не го допускат в подбрания си кръг.

Когато най-старият му приятел и боен другар става жертва на брутално убийство, част от мрачна конспирация, новото поприще на Блек олеква. Има кървава работа за вършене и той е човекът, който е призован да я свърши - защото е най-големият експерт в изкуството да убиваш.

Най-експлозивният трилър, който ще прочетете тази година! Трилър с главозамайващо действие, който възпламенява мускулите и ума!

Книгата е част от поредицата Кралете на трилъра на ИК Бард.

"– Никой не мисли за смъртта. Всеки, който го прави, отпада при подбора. Това е работа. Която свършва с трупове наоколо. Но ако си замесен от тесто за Специалните части, не виждаш труп, а само липса на заплаха. Мисията е изпълнена. Някой трябва да го направи. Продължаваш нататък.
Този разговор - единственият, който майор Лео Блек беше провеждал с психиатър и изобщо с някого за отношението си към морала и убиването - се беше състоял преди пет години. Беше се съгласил на него с нежелание и по настояване на дребния си командир полковник Фреди Тауърс, след като Блек заяви, че след двайсет и две години активна служба напуска полка.

– Това пък откъде ти хрумна, по дяволите? - извика му Тауърс през бюрото с неподражаемия си глас, който от премерен баритон можеше да се извиси до пронизително сопрано в мига, в който се натъкне на някаква непоследователност.
– Не мога да ти кажа, Фреди. Просто времето ми се вижда подходящо.
Ченето на Тауърс увисна и той го погледна с физиономия, съчетаваща пълно неразбиране и чувство, че е предаден по най-долен начин.
– Трябва да си прегледаш проклетата глава.

Психиатърът беше от най-добрите в областта си - известен професор, който упражняваше частната си практика в лъскав модерен кабинет на улица Харли. Бил публикувал статия, в която твърдял, че психиката и дори генетиката и химията на мозъка на служещите в Специалните части се различават от тези на обикновените хора. Въпреки това Блек намери въпросите му за трогателно наивни.
– Когато казвате трупове, правите ли разлика между тези на вражески бойци и, да кажем, на жени и деца?
– Заплахата си е заплаха. За жалост косвените жертви са неизбежни. Това не означава безчувственост, но по време на операция правилата са различни. Съществува единствено целта и изискването да не бъдеш заловен или убит. За емоции има толкова място, колкото и в операционната.
– Случвало ли се е да преживявате отново някои моменти? Пристъпи на безпокойство? Безсъние?
– Не - правдиво отвърна Блек. Винаги спеше добре.
– Имало ли е период на депресия, потиснатост или липса на физическа енергия, преди да решите да напуснете?

Блек се замисли. Имаше промяна, но не от затормозяващия вид, който се подразбираше във въпроса. Професорът несъмнено очакваше намек, че Блек носи невидим товар, който е ставал все по-тежък и накрая го е пречупил. Истината обаче беше съвсем различна.
– По-скоро усещане, че вече не е останало нищо за мен, че имам нужда от нови цели.
– Доколкото разбирам, възнамерявате да се върнете в университета. И да напишете дисертация по военна история?
– Точно така.
– Защо?
– Винаги съм се интересувал от естеството и целта на войната.
Инквизиторът му като че ли се усъмни и поглади безупречно поддържаната си брада.
– Разкажете ми за чувството, че не е останало нищо за вас.

Блек усети, че професорът кръжи около същата погрешна представа, която формираше всичките му въпроси - че дори при човек с боен опит като неговия има нещо, което гризе душата му по начина, по който киселината прояжда зъбния емайл, докато не достигне до оголения нерв. Как да му обясни, че няма по-голям покой от онзи, който е изпитвал в разгара на битката? Че животът, сведен до простото убий или бъди убит, се доближава най-много до представата му за религиозно преживяване? Че в момента на най-голяма опасност всички противоречия в психиката ти се хармонизират в един-единствен ясен тон? Че битката е нещо прекрасно, но въпреки това може в крайна сметка да изгуби блясъка си?

– Преди няколко месеца участвах в преследване на цел в Източен Пакистан. За съжаление информаторите ни се оказаха ненадеждни. Попаднахме в засада. Бях откъснат от отряда и бях задържан за няколко дни от служители на пакистанските служби за сигурност. Изтезаваха ме, биха ме, лишаваха ме от сън. Дори ми отрязаха един пръст. - Той вдигна лявата си ръка. Безименният му пръст беше срязан под първата става. - Но през цялото време основната мисъл в главата ми беше, че в сравнение с мен те са аматьори. Ако аз задържа някого, заплахата да отрежа пръста му сигурно ще е достатъчна да му развърже езика. Добре отправената заплаха, че ще направя същото или нещо по-лошо на жена му, със сигурност ще свърши работа. Но за да накарат мен, професионалиста, да проговоря, трябва да започнат да кълцат доста по-чувствителни части от анатомията ми. При това много целенасочено."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg