Зовът на племето

Зовът на племето (2018) е своеобразна интелектуална автобиография на Марио Варгас Льоса. В нея на преден план са изведени произведенията, формирали начина на мислене и погледа му за света през последните петдесет години.

С блестящо перо перуанският Нобелов лауреат съставя мъдър и увлекателен пътеводител из трудовете на либералните мислители, помогнали му да развие нови идеи, за да преодолее голямата идеологическа травма както от разочарованието след Кубинската революция, така и от раздялата с възгледите на Жан-Пол Сартр, повлиял му най-силно през младежките години.

Варгас Льоса анализира Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст фон Хайек, Карл Попър, Раймон Арон, Исая Бърлин, Жан-Франсоа Ревел - авторите, разкрили пред ума му друга мисловна традиция, поставяща индивида в привилегирована позиция пред племето, нацията, класата или партията и защитаваща свободата на изразяване като най-висша ценност за упражняването на демокрацията.

Основното послание на Зовът на племето е предимството на широкия хоризонт за търсещия ум пред безплодното вкопчване в първата изпречила се в живота - или наложена - идеологическа догма.

"Никога нямаше да напиша тази книга, ако не бях прочел, преди повече от двадесет години, Към Финландската гара от Едмънд Уилсън. Това завладяващо есе описва еволюцията на социалистическата идея от мига, в който френският историк Жул Мишле, заинтригуван от една среща, се захванал да учи италиански, за да чете Джамбатиста Вико, до пристигането на Ленин на Финландската гара в Санкт Петербург на 3 април 1917 г., за да оглави Руската революция. Тогава ми хрумна идеята за книга, която да направи за либерализма същото, което бе направил американският критик за социализма: есе, което, тръгвайки от шотландското селце Кърколди и раждането на Адам Смит през 1723 г., да опише развитието на либералните идеи чрез техните главни изразители и обществено-историческите събития, благодарение на които те са се разпространили по света. Макар и далече от този модел, така се зароди преди много време Зовът на племето.

На пръв поглед не личи, но става дума за автобиографична книга. Тя проследява личната ми интелектуална и политическа история, изминатия път, който постепенно ме отведе от пропитите с марксизъм и сартриански екзистенциализъм младежки години до либерализма в зрялата ми възраст, минавайки през преоценката на демокрацията, за която ми помогна четенето на писатели като Албер Камю, Джордж Оруел и Артур Кьостлер. После към либерализма продължиха да ме тласкат някои политически експерименти и най-вече идеите на седмината автори, на които са посветени тези страници: Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих фон Хайек, Карл Попър, Исая Бърлин, Раймон Арон и Жан-Франсоа Ревел.

Открих политиката през октомври 1948 г., когато бях на дванадесет години и генерал Мануел Аполинарио Одрѝя свали с военен преврат от власт перуанския президент Хосе Луис Бустаманте и Риверо, роднина на семейството ми по майчина линия. Мисля, че през осемгодишното управление на Одрѝя у мен се зароди омразата към диктаторите от всякакъв род, една от малкото непоклатими константи в политическото ми поведение. Но социалния проблем, тоест че Перу е страна, обременена от неправди, където шепа привилегировани подлагаха на унизителна експлоатация огромното мнозинство, осъзнах едва през 1952 г., последната ми година в гимназията, когато прочетох От мрака на нощта на Ян Валтин. Тази книга ме накара да ядосам семейството си, което държеше да вляза в Католическия университет - по онова време там учеха младежите от заможни семейства в Перу, - и да кандидатствам в Сан Маркос, обществен и народен университет, противник на военната диктатура, където - сигурен бях - щях да успея да се включа в комунистическата партия.

Когато през 1953 г. се записах в Сан Маркос да уча литература и право, репресиите на режима почти бяха заличили тази партия, след като бяха хвърлили в затвора, избили или прокудили в изгнание нейните ръководители и тя се опитваше да възкръсне чрез Групата Кауиде, в която членувах в продължение на година. Там получих първите си уроци по марксизъм, в нелегалните просветни ядки, където четяхме Хосе Карлос Мириàтеги, Жорж Полицер, Маркс, Енгелс, Ленин и разгорещено спорехме за социалистическия реализъм и левичарството, детската болест на комунизма. Голямото ми увлечение по Сартр, когото усърдно четях, ме предпазваше от догмата - перуанските комунисти по него време бяхме, по израза на Салвадор Гармендия, малко, но големи сектанти - и ме поощряваше да поддържам в моята ядка Сартровата теза, че вярвам в историческия материализъм и класовата борба, но не и в диалектическия материализъм, което даде основание на моя другар Феликс Ариас Шрайбер да ме нарече по време на една от тези дискусии подчовек.

Напуснах Група Кауиде в края на 1954 г., но мисля, че продължих да бъда социалист, поне ако се съди по книгите, които четях; това щеше да се задълбочи значително по-късно, покрай битките на Фидел Кастро и брадатите му съратници в Сиера Маестра и победата на Кубинската революция в края на 1958 г. За моето поколение, и не само в Латинска Америка, случилото се в Куба беше решаващо, едно идеологическо преди и после. Много хора, също като мен, съзряха в подвига на Фидел не само героична и благородна авантюра на борци идеалисти, дръзнали да съборят поредната корумпирана диктатура като тази на Батиста, а и несектантски социализъм, който щеше да разрешава критиката, различното мнение и дори дисидентството. Мнозина смятахме така и по тази причина Кубинската революция се радваше през първите си години на такава голяма подкрепа в цял свят."
Из книгата

Испано-перуанският писател Марио Варгас Льоса (1936) е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Габриел Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес.

Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български. Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Зовът на племето
Адам Смит 1723 - 1790
Хосе Ортега и Гасет 1883 - 1955
Фридрих Аугуст фон Хайек 1899 - 1992
Сър Карл Попър 1902 - 1994
Раймон Арон 1905 - 1983
Сър Исая Бърлин 1909 - 1997
Жан-Франсоа Ревел 1924 - 2006
Благодарности