"За какво ли го бе търсил Хосе Дуранд Флорес, този представител на интелектуалния елит на Перу? Предадоха му, че се е обадил в кварталната бакалия на неговия приятел Коляу, където се продаваха също вестници и списания. Той върна обаждането, но никой не вдигна. Коляу му обясни, че дъщеря му Марикита, още малко момиче, е записала телефонния номер и навярно не е чула правилно цифрите, но със сигурност отново ще позвънят. Тогава Тоньо усети как го налазват онези дребни, непристойни гадини, които, сам признаваше, го тормозеха от най-ранно детство. За какво ли го търсеше? Макар да не го познаваше лично, Тоньо Аспилкуета знаеше кой е Хосе Дуранд Флорес. Уважаван писател, тоест човек, на когото Тоньо едновременно се възхищаваше и мразеше, защото стоеше някъде там горе, накичен с определения като „знаменит литератор“, „прочут критик“ и други обичайни хвалебствия, печелени с такава лекота от интелектуалците, принадлежащи в тази страна към онова, което Тоньо Аспилкуета наричаше „елита“. Какво бе извършила до момента въпросната персона?
Живял бе в Мексико, разбира се, и не друг, а самият Алфонсо Рейес, есеист, поет, ерудит, дипломат и директор на университета „Колехио де Мехико“, бе написал увода към известната му издадена там антология „Залез на сирени, блясък на ламантини“. Разправяха, че бил експерт по всичко свързано с перуанския писател от XVI век Инка Гарсиласо де ла Вега, чиято библиотека, твърдяха, успял да възпроизведе в дома си или в някакъв университетски архив. Това, разбира се, впечатляваше, но пък не беше кой знае какво, всъщност не представляваше кажи-речи нищо. Тоньо Аспилкуета набра отново номера и за пореден път не вдигнаха. Сега вече омразните гризачи плъзнаха по цялото му тяло, както всеки път, когато го обхващаха възбуда, нервност или нетърпение.
Тоньо Аспилкуета пусна поръчка в Националната библиотека в центъра на Лима да закупят книгите на Хосе Дуранд Флорес, но макар госпожицата, която го обслужи, да прие поръчката, книгите така и не пристигнаха. Тоньо знаеше, че Дуранд Флорес е именит академик, но нямаше представа на какво се дължи тази негова слава. Запомнил бе името му заради странност, която или издаваше, или опровергаваше неговите чуждоземни вкусове. Всяка събота Дуранд Флорес публикуваше в ежедневника „Ла Пренса“ статия, в която се изказваше ласкаво за креолската музика и дори за певци, китаристи и кахонисти като Кайтро Сото, който акомпанираше на перуанската певица и композитор Чабука Гранда, а това напълно естествено пораждаше у Тоньо известна симпатия към него. Тоньо изпитваше силна антипатия – да горят в ада дано – към изисканите интелектуалци, които презираха креолските музиканти и нито ги възхваляваха, нито ги разпъваха на кръст.
Тоньо Аспилкуета беше ерудит в областта на креолската музика във всички нейни разновидности – крайбрежна, планинска и дори амазонска; посветил ѝ бе живота си. Единственото признание, което си спечели обаче, както не е трудно да се предположи, не намери парично изражение, но го утвърди, особено след смъртта на професор Моронес – великия експерт от Пуно – като най-добрия познавач на перуанска музика в страната. Тоньо се бе запознал със своя учител още в университета „Колехио де Ла Сал“ малко след като баща му, италиански преселник с баско фамилно име, нае малка къща в „Ла Перла“, където Тоньо живя и отрасна. След кончината на професор Моронес Тоньо се превърна в „интелектуалеца“, който най-много знаеше (и пишеше) за музиката и танците от националния фолклор. Получи бакалавърска степен от университета „Сан Маркос“, след като защити дипломна работа, посветена на перуанския валс.
Негов ръководител бе самият Ермохенес А. Моронес – Тоньо откри, че зад въпросното А с точка до него се криеше презимето Артахерхес, – чийто любим ученик и асистент бе той. По-късно Тоньо се превърна в продължител на изследванията и откритията на своя учител, свързани с регионалните музики и танци. В трети курс професор Моронес му възложи да води някои лекции и всички в „Сан Маркос“ очакваха, че след като учителят му се пенсионира, Тоньо Аспилкуета ще наследи неговата катедра. Самият той също хранеше подобни надежди. Затуй, когато приключи неговото петгодишно следване във Факултета по литература, той продължи изследователската си работа във връзка с докторска дисертация, озаглавена „Глашатаите на Лима“ в памет, естествено, на неговия учител доктор Ермохенес А. Моронес. В колониалните хроники Тоньо откри, че така наречените „глашатаи“ пеели, а не просто рецитирали общинските вести и съобщения и така те достигали до гражданите под формата на музикална реч.
Благодарение на госпожа Роса Мерседес Аярса, забележителен специалист по перуанска музика, той узна, че провикванията на уличните занаятчии и търговци представлявали най-старите градски звуци, защото уличните продавачи на понички роскетес, на гватемалски бисквити, на сладки рейес фрескос, на паламуд и други рибни специалитети викали, за да предлагат своята стока. Техните викове оформяли най-старото озвучаване на улиците на Лима. Не може да не добавим към тях и провикванията на продавачките на вкусната кауса, на зарзавати, на пикарони1, на тамалес и дори на билкови чайове.
Докато мислеше за тези неща, Тоньо Аспилкуета толкова се горещеше, че сълзи избиваха в очите му. Най-дълбоките жили на перуанската националност, усещането за принадлежност към една общност, обединена от едни и същи гласови съобщения и разпоредби, беше проникнато от музика и песни…"
Из книгата
Книги 
