Отровен бизнес

Като опитен ловец на отровни змии и контрабандист на редки предмети на изкуството, Чарлз Рейно е привикнал към опасностите. Предложението да стане бодигард на свой стар познат - лондонски плейбой, който скоро ще наследи огромно състояние, не би трябвало да го затрудни. Но... когато покушенията срещу живота на неговия познат почти водят до смъртта на Рейно, Чарлз започва да се чуди дали наистина наследникът е целта на убийците?

"Талантът на Майкъл Крайтън надминава дори неговите собствени динозаври от Джурасик парк. Крайтън беше най-добрият в смесването на науката с големите театрални концепции... Зад кулисите няма друг, който би могъл да заеме мястото му."
Стивън Спилбърг

"На всяка крачка Крайтън ни оставя да гадаем!"
Лос Анджелис Тайм

Книгата е част от поредицата "Кралете на трилъра" на ИК "Бард".

"Юкатан.
Хотелът не беше нищо особено, но все пак беше най-добрият в града и имаше хубав стар бар с окачени вентилатори, които се въртяха бавно, като хвърляха сенки по тавана. Беше привързан към този бар със скърцащите му вентилатори, а освен това му допадаше барманът Анри, така че винаги отсядаше в хотела, когато идваше във Валядолид.
– Често ли идвате тук? - попита момичето.
– Всеки месец.
– За змии ли?
– За змии.
– Змиите направиха Чарлс много богат - обади се Анри. Той беше стар парижанин. Обичаше да говори до късно през нощта. Особено му харесваше да говори на Рейно, защото беше пътувал толкова много.
– Сипи си едно питие и млъкни - прекъсна го Рейно.
Анри се разсмя доволно.
– И налей едно на момичето - допълни Чарлс Рейно.

Момичето беше седнало до бара, бе облечено в панталони и риза с навити ръкави. Беше доста красива, с небрежно прибрана на опашка дълга руса коса. Анри я беше представил като Джейн Мичъл. Изглеждаше тиха и сдържана, даже донякъде скучна.
– Госпожица Мичъл току-що пристигна днес - отбеляза Анри.
– На екскурзия ли сте? - поинтересува се Рейно.
– Мразя екскурзиите - поклати глава тя.
– Значи сте сама? - искрено се изненада Рейно.
– Мога да се грижа за себе си - побърза да отвърне момичето.
– Госпожица Мичъл е тръгнала на околосветско пътешествие - поясни Анри.
– Като на ваканция ли?
– Като на бягство.
– От кого?
– От Ню Йорк - каза Джейн Мичъл и плъзна чашата си по бара към Анри.
– И как така избрахте този весел курорт?
– Търсех някое по-отдалечено място.
– Тук със сигурност сте го намерили - подхвърли Рейно и отпи отново от текилата си.
– Госпожица Мичъл прояви голям интерес към работата ти - намеси се Анри.
– Моля да извините Анри - каза Рейно. - Непоправим сватовник е.
– Глупости! - възрази Анри.
– Всъщност е прав - призна момичето. - Бях любопитна. Никога преди не съм чувала някой да колекционира змии.

– О, всъщност не ги колекционирам - поясни Рейно. - Продавам ги.
– Продавате ли ги?
– На зоопаркове. Всъщност работата ми е доста скучна.
– Как ги хващате?
– С щипци - сви рамене Рейно. - Или с капан. Но обикновено просто с голи ръце.
– Това вече звучи интересно.
– Само ако направите грешка - усмихна се Рейно.
– Значи вие не правите грешки?
– Опитвам се.
– Чарлс, днес си много кисел - вметна Анри. - Покани момичето на лов с теб. Не виждаш ли, че иска да дойде.
– О, не бих искала...
– Глупости - прекъсна я Анри и вдигна ръка. - На Чарлс ще му е приятно да бъдете с него. Сам щеше да ви го каже, но още не е пил достатъчно. Много е срамежлив.
– Наистина, не мисля, че...
– Не оставяйте сегашното му настроение да ви отблъсне. Всъщност е доста очарователен. Чарлс, дръж се очарователно!

Рейно се ухили.
– Госпожице Мичъл, най-сърдечно ви каня на лов за змии утре сутрин.
Джейн се поколеба.
– Ако не приемете предложението ми, ще отида в стаята си, за която знам, че е втората най-добра в хотела, и ще се обеся на вентилатора на тавана, защото не ми е достигнал чар да ви убедя.
– Това звучи ужасно! - усмихна му се в отговор тя.
– Значи приемате?
– Да, приемам.
– Чудесно! Но трябва да знаете две неща. Първото е, че тръгваме в пет сутринта. Точно в пет.

Момичето кимна.
– А второто е, че най-вероятно ще бъдете много отегчена от целия процес.
– И преди ми се е случвало да се отегчавам - каза тя. - Мисля, че ще го преживея.
– В такъв случай - обяви Чарлс - ми позволете да ви почерпя едно питие.

Когато момичето най-сетне отиде да си ляга, Рейно остана за по едно последно питие с Анри.
– Не трябваше да го правиш - изсумтя Рейно.
– Държа се възмутително - укори го Анри.
– Не исках да идва с мен.
– Абсолютно възмутително. Да не би да остаряваш?
– Утре имам натоварена програма.
– Но, Чарлс, толкова е красива!
– Да, привлекателна е.
– И освен това е толкова нещастна. Мисля, че не ѝ е провървяло в любовта и сега има нужда от щастие.
– Да не мислиш, че ловът на змии ще я направи щастлива?
– Мисля - отговори Анри, - че ще я разсее от мислите ѝ.
– А пък аз мисля, че ще спи щастливо до обяд.

Анри го изгледа лукаво.
– Обзалагаш ли се на сто песос?
– Сто песос - кимна Рейно, извади парите от портфейла си и ги сложи на бара.
– Боя се, че току-що изгуби облога.
– Ще видим!

Беше се привел над волана, съсредоточен върху шофирането. Лендровърът подскачаше по калните коловози на пътя през джунглата под първите бледи лъчи на зората, които се издигаха над обрасналия със слонови палми хоризонт. Дърветата бяха огромни, с дванайсетметрови листа, които блестяха след цяла седмица горещи дъждове. До него момичето мълчаливо пушеше цигара, загледано в пътя. Рамон, момчето, дремеше на задната седалка до цялата екипировка.
– Колко? - попита го момичето.
– Сто песос.
– Защо се обзаложи?
Рейно сви рамене.
– Защо изобщо хората се хващат на бас?
– И сега сигурно си ми ядосан, защото заради мен изгуби?
– Не - отвърна Рейно. Наистина не го беше яд. Момичетата, които обикновено вземаше на лов, се появяваха в памучна рокля и сандали, така че просто ги връщаше да се преоблекат. Но тази беше дошла с плътен панталон и високи боти, и изглеждаше много делово. И до известна степен му беше приятно, че я има за компания.

– Къде отиваме?
– В Чичен.
– Чичен Ица ли? В развалините?
– Да.
– Но дали са отворили вече?
– Имам ключ - усмихна ѝ се Рейно.
– Явно умееш да се оправяш.
– Не всички облози губя, ако това имаш предвид.
– Не - отрече момичето. - Не мисля така. Но когато Анри говореше за теб...
– Очакваше дребен шкембест мъж с тропическа каска и мрежа за пеперуди.
– Горе-долу.
– А вместо беше зашеметена от остроумието и енергичността ми.
– На колко си години?
– На трийсет и четири. А ти?
– На такива въпроси не се очаква отговор.
– Така е. Но пък и не се очаква да бъдат задавани.
– На двайсет и пет - каза момичето.

На отбивката за руините Рейно зави наляво. По неизвестни причини оттук започваше пътната настилка. Пътят беше хубав чак до самите руини."
Из книгата