"Грета се събуди объркана, защото не можеше да си спомни къде се намира. Паникьоса се, потърси ключа на лампата в непрогледната тъмнина и я светна. Силният мирис на боя пробуди паметта ѝ. Седна в удобното легло и се възхити на наскоро обзаведената стая. Марчмънт Хол... къщата, за която беше слушала толкова много от Дейвид през годините. Мери, икономката, ѝ беше казала по-рано, че някога това била нейната стая и че точно в нея родила Ческа. Грета стана от леглото и отиде до прозореца. Снегът продължаваше да се сипе. Опита да извика спомена, който беше проблеснал за миг, докато стоеше пред къщата, после въздъхна отчаяно, защото паметта ѝ упорито отказваше да разкрие тайните си.
След като се освежи в елегантната баня към спалнята, облече кремавата копринена блуза, която си беше купила преди няколко дни. Сложи си малко червило и погледна отражението си в огледалото. Изпитваше безпокойство, защото трябваше да напусне убежището на спалнята си. Беше впрегнала всичките си сили, за да се осмели да пътува до "Марчмънт" за Коледа. Това ѝ коства толкова много, че след като се съгласи и видя изненадата на Дейвид, започна да получава жестоки паник атаки, измъчваше я безсъние, потеше се и трепереше почти до зазоряване. Наложи се да посети лекаря си, които ѝ изписа бета-блокери и приспивателни. Окуражена от него и пред перспективата да прекара поредната потискаща Коледа сама, тя съумя да си стегне багажа, да се качи в колата на Дейвид и да се озове тук.
Може би лекарите не биха одобрили мотивацията ѝ и биха заявили, че тя най-после е готова, че подсъзнанието ѝ най-накрая е преценило, че е достатъчно силна, за да се завърне у дома. И наистина, откакто беше взела решението, сънуваше ярки сънища за пръв път след инцидента. Не откриваше никакъв смисъл в тях, но шокът от това, което докторите биха определили като "проблясък", в мига, когато слезе от колата и видя Марчмънт Хол преди няколко часа, придаваше известна достоверност на техния анализ.
Знаеше, че я чака още много. Като начало "компанията" на други хора, и то за продължителен период от време. И сред хората, които щяха да се съберат за празника, имаше един, от срещата с когото изпитваше особен ужас: Тор, приятелката на Дейвид. Въпреки че беше срещала Тор няколко пъти, когато Дейвид я водеше на чай в апартамента на Грета в Мейфеър, никога не беше прекарвала повече от два-три часа с нея. Привидно Тор беше мила и любезна и сякаш се интересуваше от онова, което Грета казваше - което не беше много. Но Грета усещаше снизхождението ѝ, сякаш Тор я възприемаше като оглупяла стара дама, страдаща от умствен дефицит. Грета се вгледа в отражението си в огледалото. Може да беше доста неща, но не и оглупяла.
Тор беше възпитаничка на Оксфорд. Интелектуалка, независима и привлекателна - и някак прагматична според Грета. В следващия момент Грета се упрекваше, че инстинктивно и по женски търси недостатъци у нея като съперница. Накратко, Тор беше всичко, което Грета не беше, но тя правеше Дейвид щастлив и Грета знаеше, че трябва да се радва за него. Поне и Ава щеше да е там заедно със съпруга си Саймън. Ава, нейната внучка...
Загубата на паметта я разстройваше най-вече заради Ава. Нейната собствена плът и кръв, дъщерята на дъщеря ѝ... Макар че я беше виждала периодично през последните две десетилетия и наистина я харесваше, Грета се чувстваше виновна, че няма силна връзка с нея - така както беше редно между близки роднини. Вярно че нямаше спомен от раждането на Ава, но не трябваше ли да изпитва по-дълбока емоционална привързаност? Грета смяташе, че Ава подозира - също като Ел Джей - че тя си спомня повече, отколкото показва, и поради някаква причина се срамува да го признае. Но въпреки годините психотерапия, хипноза и всевъзможни други лечения за загуба на паметта, които беше изпробвала, нямаше резултат. Грета имаше чувството, че живее в празно пространство, сякаш е просто наблюдател на останалата част от човечеството, за всички останали представители на което беше толкова лесно да си спомнят.
Чувстваше Дейвид най-близък, той беше до нея, когато тя отвори очи след девет месеца в кома, и беше прекарал изминалите двайсет и четири години, грижейки се за нея по всички възможни начини. Ако не беше той, предвид празнотата на съществуването ѝ, тя би загубила всяка надежда още преди години. Дейвид ѝ беше разказал, че двамата се запознали преди четиридесет години, когато тя била на осемнайсет и работела в Лондон в един театър, наречен "Мелницата", точно след войната. Тя му обяснила, че родителите ѝ са загинали по време на войната, и така и не споменала за други роднини. От Дейвид знаеше, че двамата били много добри приятели, и беше заключила, че в отношенията помежду им не е имало нищо повече. Дейвид също така беше добавил, че скоро след запознанството им тя се омъжила чичо му Оуен, някогашния господар на "Марчмънт".
През годините Грета не спираше да си мечтае приятелството, което Дейвид ѝ беше описал, да е било нещо повече. Тя го обичаше дълбоко не заради онова, което той е бил за нея преди инцидента, а заради всичко, което беше за нея след това. Разбира се, тя знаеше, че чувствата ѝ не са споделени, и нямаше основания да вярва, че някога са били. Дейвид беше много известен комик и все още беше изключително привлекателен. Освен това през последните шест години той беше с Тор, която неизменно го придружаваше на благотворителни събития и тържествени церемонии.
В най-тежките си моменти Грета чувстваше, че е в тежест на Дейвид, че той просто изпълнява дълга си - от добро сърце и заради родството им. Когато след осемнайсет месеца в болницата я изписаха и тя се върна в апартамента си в Мейфеър, единствено Дейвид я посещаваше редовно. Чувството за вина, че зависи от него, се засилваше през годините и макар той да настояваше, че с удоволствие се отбива, тя се стараеше да не му е в тежест, така че често се преструваше на заета, когато всъщност не беше.
Грета се отдръпна от прозореца. Знаеше, че трябва да събере кураж да слезе при близките си. Отвори вратата на стаята, тръгна по коридора и спря най-горе на величественото дървено стълбище с резбовани балюстради и изящни декоративни върхове с формата на жълъди, които блестяха меко, осветени от полилея на тавана. Сведе поглед към голямото украсено коледно дърво във фоайето, усети свежия мирис на елха и отново нещо неопределено се раздвижи в съзнанието ѝ. Затвори очи и вдиша дълбоко, както ѝ бяха обяснили докторите, опитвайки да помогне на смътния спомен да придобие форма."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
