Необикновени

Необикновени Цветомира Йорданова Времетраене: 0:51 мин. Всичко за парите Джоли Хана Времетраене: 0:56 мин. Един мой ден в песнички - музикална книжка Весела Усмивка Времетраене: 1:04 мин. Най-тайното общество на нестандартните вещици Сангу Мандана Времетраене: 0:59 мин. Ноктикадия Кери Лейк Времетраене: 0:53 мин. Любов и хортензии Мануела Инуса Времетраене: 0:59 мин. Повредена Л. Дж. Шен Времетраене: 0:46 мин. Малки тайни Луси Гоучър Времетраене: 0:48 мин. 79 главоблъсканици и 33 предизвикателства за деца Алън Тюринг Времетраене: 1:03 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин.

"Фантазната книга, която държите в ръце, напомня компютърна игра за напреднали и стига да пожелаем, ще научим какви ли не уроци за стратегиите, с които можем да продължим по пътя си. С ярко и безмилостно въображение Цветомира Йорданова, само на петнайсет години, разказва необикновена история за необикновените Алис и Лукас, деца от тук и сега, но и от други, паралелни светове, в които доброто и злото непрекъснато и жестоко се сблъскват. Четиво, напълзяно от чудовища, озарено от приятелство, облъхнато от познание, четиво, над което бдят Ин и Ян, добротворни ментори, повелители на времето, огъня, въздуха и водата, магически същества, закалени в безброй битки."
Мирела Иванова

"Алис

Светът е пълен с необичайни неща и хора. Но някои са по-различни от останалите. Когато чуете определението необикновен, може би си представяте магьосник, който прави фокуси и гълта огнени пръчки или пък някаква неповторима гледка, която сте видели от прозореца на самолета. Но то показва много повече от това, което е пред очите ви. Отвежда ви в един фантастичен свят извън рамките на нормалното. Точно това ще ви разкажа и аз. История, в която мнозина не биха повярвали. Но според мен никога не бива да се доверяваме само на очите си, защото те са едни от най-пречупените огледала, отразяващи света.

Да започнем отначало...

Здравейте, аз съм Алис!

14-годишна ученичка в една от гимназиите в родния ми град Стара Загора. Животът ми е, ами, честно казано, самотен. Колкото и да се опитвам да срещна приятели, никога не ми се получава. Но след безбройните опити да привлека внимание разбрах, че вината не е в мен. Дори и семейството ми не ми помага с нищо. Те искат от мен само отличен резултат на изпитите, прилични обноски и винаги спретнати и изтупани дрехи.

Днес е понеделник, най-гадният ден от седмицата.

Сутринта се събудих от звъненето на алармата. Облякох униформата си, обух дънките и тръгнах към училище. Слънцето бе изгряло и нежните му лъчи галеха клоните на дърветата. Птиците пееха и скачаха от клон на клон, необезпокоявани от шумното и забързано ежедневие на големия град. След няколко минути стигнах до училището.

Слизайки по стълбите, забелязах няколко момичета, струпани в кръг зад ъгъла. Те си шушукаха нещо, но аз не можех да ги чуя. Изглеждаха доста притеснени, дори уплашени. Когато едно от тях ме видя, поклати глава и направи жест с ръцете, който означаваше да се махам. Реших все пак да се приближа, за да разбера какво става, игнорирайки предупреждението. Надникнах плахо зад ъгъла и видях гледка, която никога не бих могла да забравя.

Едно кокалесто на вид момче стоеше притиснато до задната стена на училището от трима едри дванадесетокласници, облечени като пънкари. Те бяха три пъти по-големи от него, сто пъти по-силни. Най-големият от тях го хвана за яката, вдигна го и го блъсна в стената. Подхилваха се, докато го нараняват, и изглеждаше сякаш не го правят за първи път.

– ДАЙ ПАРИТЕ! - изкрещя най-големият.
– Н-нямам - уплашено отрони момчето.
– Лъже! - пискливо излая този отляво, стискайки юмруци.
– Не-не е лъжа - изстена тихо хлапето, опитвайки да се измъкне.
– МЛЪКВАЙ! - изръмжа побойникът, а момичетата, които наблюдаваха сцената редом с мен, избягаха. Искаше ми се и аз да сторя същото, но краката ми бяха като вцепенени.
– Или ми даваш всичко, което имаш, или край!

Чувайки тази заплаха, аз крадешком се приближих и се скрих зад близкото дърво. Треперех цялата, но знаех какво трябва да направя. Обзе ме странното чувство, че трябва да защитя момчето, смесено с убийствена ярост. И преди съм се ядосвала и съм искала да пребия някого, но този път беше по-различно. Този път някой имаше нужда от мен.

– Ня-нямам нищо. Вие го взехте.

Това беше последният му опит да ги вразуми точно преди най-големият ученик да го удари с все сила по главата. Момчето падна на земята, удряйки се в парапета, и пукна главата си. Кръвта потече по светлокафявата му коса, а то така и не помръдна. Нито стон, нито звук, нито трепет. Тялото му лежеше простряно на земята като труп.

Усетих нещо могъщо и силно в себе си. Сякаш се надига от дълбините на душата ми. Гледах как големите ученици претърсват джобовете на якето му, но не намериха нищо. Изправих се, поех дълбоко въздух и без да се замислям, хукнах към тях, обзета от невиждан гняв, изписан на лицето ми. Свалих раницата от гърба си, вдигнах я над главата си и изкрещях с цяло гърло. Когато момчетата ме съзряха, се втрещиха и ме загледаха все едно имам две глави. Не всеки ден можеш да видиш осмокласничка да крещи и напада мъже, вдигнала заплашително раница над главата си, все едно има бомба в нея.

Прицелих се в най-големия и го ударих право в лицето. Чу се шумно тупване и ученикът падна. Раницата ми беше скъсана и учебниците ми се изсипаха. Другите две момчета бяха шокирани от случващото се. Погледнах ги с най-студения и свиреп поглед, на който бях способна. Те бързо схванаха намека и си плюха на петите. Падналият побойник дишаше тежко, очите му бяха кръвясали, а от устата му се спусна струйка кръв. Единият от зъбите му липсваше, а останалите бяха окървавени. Когато срещна погледа ми, се запромъква настрани, за да е по-далеч от мен.

– Ка-какво, по дяволите, направи?!

След тези думи се изправи и тръгна след приятелите си. Но той не бе единственият объркан. Та аз го ударих с някаква си най-обикновена раница, а не с боздуган. Как така успях да разбия зъбите му?

Но не това бе най-важното сега. Бързо хвърлих раницата и отидох при падналото момче. Когато се приближих, успях да го разгледам по-добре. Имаше светла кафеникава коса, която закриваше нараненото му лице. Беше в драскотини и синини, дрехите му скъсани и изцапани, целите в кръпки. Кръвта се стичаше от главата му, а зейналата рана бе огромна. Паникьосах се за миг, после извадих телефона от джоба си и позвъних на 112. Обясних им какво става, но без да споменавам подробности за случилото се. В отговор те казаха, че ще изпратят линейка, която ще пристигне до пет минути. Затворих телефона, притиснах раната с ръкава на якето си, за да намали кървенето.

– Не се бой, всичко ще бъде наред."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg